— Сега ще ти кажа една тайна — споделя тя. — Искаш ли да чуеш тайната ми?
— Добре.
— Заплахите им са без никакво значение, защото не след дълго преставаш да искаш да избягаш. Дават ти разни неща, за да ти хареса да си там. И вече искаш да останеш. Разбираш ли ме?
— Дрога — досещам се аз. Опитвам се да прозвучи клинично, но гласът ми е кух и възбуден, макар да се старая да го избегна, така както звучи гласът ти, когато произнасяш без тръпка името на старо гадже.
— Да. — Тя се приближава още повече. — О, да — мърка. — Колко хубаво беше. — Усещам топлата й кожа до моята. — Познаваш това чувство, нали, Джим?
— Да.
— Опитвал си.
Не е въпрос.
— Да.
— Разбрах още от първия ти ден в компанията. Ние се разпознаваме. Нали, Джим?
Това е самата истина. Да си наркоман е като да членуваш в клуб. Станеш ли такъв веднъж, това е завинаги. Нормалните не го разбират. Когато вървя по улицата, аз знам. Един поглед върху непознатите е достатъчен — знам кой е, кой е бил и кой е поел обратно натам. Има нещо в очите ни. Търсим. Никога не го намираме, но го търсим. Кух, преследван, гладен поглед. Аманда също го има. Нещо в мен винаги го е знаело.
Тя продължава:
— Правила съм ужасни неща. Бих искала да… — Поклаща глава. — Бих искала да ги изтръгна оттук. — И посочва черепа си.
— Познавам чувството.
Накланя се към мен. За миг помислям, че ще ме целуне. Но тя се извръща. И казва:
— Исус ме спаси.
Повтарям тъпо:
— Исус… те… спаси?
Седя там, присвил очи, и се опитвам да си представя Исус с развята бяла роба да предвожда някаква операция на „Делта Форс“ за изваждане на Аманда от руска база, да се спуска на рапел по стени и да избягва куршумите на снайперисти с лазерни мерници.
— Молих се — казва тя. — И той ме спаси. Даде ми нов живот.
— Но… как избяга?
Тя поклаща глава и махва с ръка, сякаш гази тема не е интересна.
— Няма значение. Решиш ли да си тръгнеш, винаги има начин. Трудното е да вземеш решение. Но аз го взех. И дойдох във Флорида. Намерих си съквартирантка — колежанка. Тя ме научи какво да правя, как да действам и как да си намеря работа. Завърших средно училище. Оправих си английския. Намерих работа като секретарка на рецепция. Мъжете обичат да наемат хубави момичета за работа в приемните. Забелязал ли си това, Джим? Така намерих „Тао“.
— Е, доволен съм, че си с нас.
— Какъв „шефски“ начин на изразяване — казва тя насмешливо. — „Доволен съм, че си с нас“. И защо, за бога, си доволен, че съм тук и отговарям на телефоните?
Мъча се да намеря отговор. След дълга пауза измънквам:
— Ние получаваме много обаждания.
Засмива се.
— Виждаш ли как се криеш?
— Крия ли се?
— Зад шегите, Джим. Опитваш се да разсееш хората. Голям дявол си.
— Не знаех, че съм такъв.
— Лукав човек. Винаги отбягваш въпроса. Ето, правиш го и сега.
— Кой въпрос?
Навежда се към мен и понижава глас:
— Знаеш въпроса.
Но аз не го знам. Наистина.
— Ето те теб — обяснява тя, — семеен мъж, в сряда вечер в апартамента на жената от рецепцията на твоята компания. На нейния диван. И тя е много близко до теб. И може всеки момент да се окаже гола.
— Но не е.
— Но би могла — шепне ми тя. Накланя се към мен и устните й докосват ухото ми. Отново започва да шепне така, че топлият й дъх гали кожата ми: — Та въпросът е: — Как смяташ да постъпиш?
— Хубав въпрос — признавам аз. — С уловка.
— Видях снимката на жена ти. Тя е много красива. — Вдъхвам от парфюма й. Ухае на цветя, богат и сладък, като спрей за обработка на трупове.
Аманда се навежда напред и ме целува. Езикът й се плъзга по моя. Телата ни не помръдват, само нежно сме докоснали устни. Тя прекъсва целувката и ме поглежда.
— Какво има? — не може да разбере.
Облягам се, колкото да се отдръпна от нея.
— Знаеш ли кое е забавното? — разказвам й аз. — Онзи ден посетих моя психоаналитик. Казах му, че искам да стана нов човек. По-добър човек. Мисля, че старият Джими Тейн би искал да прави секс с теб.
— А новият Джими Тейн? — усмихва се тя.
— Новият Джими Тейн също иска да прави секс с теб. Затова се опасявам, че психоаналитикът ми май няма да се окаже много добър в работата си. — И после добавям единственото почтено нещо, което мога да кажа: — Сега трябва да си тръгна, Аманда.
Гледа ме продължително. В един момент ми се струва, че е на път да ми зашлеви шамар, да се разплаче или да изкрещи: „Върви по дяволите!“, но тя не прави нито едно от тези неща. Вместо това развеселено ми напомня: