— Видя ли? Нали ти казах, че и той ще бъде тук тази вечер.
— Кой?
— Исус. Казах ти, че ще бъде тук, в този апартамент. Сега можеш сам да се увериш. Той е в теб.
— О… — запъвам се аз. Не усещам Исус в мен. Но от друга страна, не усещам практически нищо. Освен умора. Много съм уморен.
Ставам и се отправям към вратата. Аманда ме следва.
— Трябва да стигна някак до офиса, Аманда — казвам й аз. — Имаш ли нещо против?
Тя взема ключовете за колата от масичката и ми ги хвърля във въздуха.
— Вземи моята. Остави я пред офиса. Сутринта ще взема такси.
— Благодаря ти.
Обръщам се, за да отворя вратата. Аманда ме сграбчва за ръката.
— Джим… — усмихнато казва: — Не искаш ли да попиташ?
— Какво да попитам?
Взема ръката ми и насочва пръстите ми към гърдата си. Зърното й се втвърдява под докосването ми. Държи дланта си върху моята и не ми позволява да я извадя.
— Попитай ме какво означава — и тя натиска пръстите ми върху мястото, където съм видял, че има татуировка: — Забелязах те, че гледаш. Четеш ли руски?
— Не.
— Не искаш ли да узнаеш какво означава?
— Какво означава? — послушно я питам аз.
— Исус умря заради моите грехове.
— Това ли означава? Защо си го… — Замълчавам за малко: — Защо си татуирала това на гърдата си?
— За де не го забравя.
— Когато искам да не забравя нещо, използвам онези листчета, дето се лепят.
— Ето пак… — засмива се тя. Сваля ръката си от моята. Неохотно отлепям пръстите си от гърдата й. — Виждаш ли как използваш шегата? За да се скриеш от истината.
Прекалено съм изморен, за да споря.
Слизам на паркинга, отивам до колата й и чувам свистенето на гуми от другата страна на шумозаглушителната стена. Усещам странна емоция… нещо, което се затруднявам да идентифицирам. Не е съжаление — имам предвид съжалението, че не съм я изчукал — макар че точно това би трябвало да усещам сега. Чувството е различно.
Триумф.
Да, точно това е. За първи път, откакто се помня, не се поддадох на нагона си. На гадния си зъл нагон.
Може би това е начало. Може би това е новият Джими Тейн.
Качвам се в колата и се усмихвам. „Новият Джими Тейн“… Харесва ми как звучи.
19
— Разкажете ми какво се случи — казва доктор Лиаго.
Седим в кабинета му, онази стара стая, в която има само кожа и дърво — кедрово дюшеме, лавици за книги, огънати под тежестта на подвързани с телешка кожа томове, плътно затворени щори с ребра от дъбови летви, стая, представляваща нещо средно между английски клуб и погребален дом в Ню Джърси. Изминали са четири дни след посещението ми в апартамента на Аманда, четири дни на относително спокойствие — относително за Джими Тейн — четири дни без екзорсизъм в църковни сутерени, без разминавания на косъм със сексуални забежки и без пиене пред хора в трапезарията на офиса.
Поглеждам часовника на бюрото му, който е толкова старомоден, че на светещия в оранжево циферблат е написано „Електрически“.
— Нищо не се случи — отговарям аз. — Тръгнах си оттам и се прибрах у дома при жена ми.
— И какво каза жена ви, след като разбра къде сте били?
— Не съм й казвал.
— И защо?
— Защо ли? — изсмивам се аз. — Женен ли сте, доктор Лиаго?
Въпросът ми се струва адски прост. Въпрос, на който е достатъчно да се отговори с обикновено „да“ или „не“. Но доктор Лиаго поглажда късата си бяла брадичка и се замисля над него, сякаш съм го попитал за мистериите на теорията на струните или квантовата механика. Накрая отговаря:
— Питам се защо искате да знаете това.
— Просто си говорим — свивам рамене.
— Важно ли е за вас? Да знаете дали съм женен?
— Забравете, докторе. Извинете, че ви попитах.
— Не — казва той. — Не съм женен.
— Не съобщих на Либи къде съм бил, защото не се случи нищо особено и подобно обяснение не си заслужаваше усилията.
— Хмм… — проточва той и кимва. — Каква седмица обаче за вас. Влизате с взлом в чужда къща и намирате цяло състояние в чувал за боклук. Подозирате, че онзи, който ви е наел, е забъркан в престъпна дейност. И започвате отново да пиете… да пиете шампанско…
— Не бих използвал точно думата „пиене“ — възразявам аз. — Беше парти и бях принуден да го направя.
— Били сте принуден да го направите — произнася той по влудяващия начин, предпочитан от психиатри и родители, думите ти да се повтарят, което ги прави да изглеждат нелепи и създава чувството за вина.
— Именно.
— Освен това сте погледнали в деколтето на секретарката си и сте видели гърдите й. И сте я целунали.