— Да — потвърждавам аз. — В една или друга степен. Защото целувката не беше нищо особено… някаква си секунда.
— Интересува ли ви мнението ми?
— Не.
— Това не са действия на мъж, който иска да живее кротко и нормално. Съгласен ли сте?
— Допускам.
— Взето поотделно, всичко разказано от вас си има своето напълно приемливо обяснение. Влезли сте с взлом в къщата, защото сте искали да научите кой краде от компанията ви. Пили сте алкохол, защото вицепрезидентът ви по маркетинг се е опитвал да ви постави в затруднено положение.
— Вицепрезидентът по търговските въпроси.
Корекцията ми не го интересува.
— Снощи сте излезли със секретарката си, защото…
— Млъква. — Всъщност защо излязохте с нея?
Тук вече ме постави натясно. Качих се в колата й и се оставих да ме вози, защото исках да я чукам. Защото не можех да изтръгна от главата си онзи образ на гърдите й с татуса на кирилица и защото исках да я видя просната на легло, гола, извила гръб, изпъчила гръден кош, за да мога да прочета написаното там, без да хвърлям крадливи погледи, а бавно и е наслаждение, както се чете роман с интригуващ край.
Доктор Лиаго чака от мен обяснение защо съм се качил в колата на Аманда. Но единственото, което мога да му предложа, е гузна усмивка.
— Ето, видяхте ли? — тържествува той. — Дори фактът, че разследвате кражбата от компанията си, е сам по себе си саморазрушителен. Точно както ви е казала Либи. Ровите насам-натам в търсене на отговори, а те ще ви избодат очите. Нает сте не за да търсите отговори. Вашият инвеститор, човекът, който ви е наел… — той поглежда към бележките си, за да си припомни името му, — Тад Билъпс. Той не иска от вас да ровите или да отговаряте на въпросите на полицая за Гул Гедросян. Той ви е казал това. Но какво правите вие? Ровите. Самият факт, че го правите, е акт на саморазрушение… на самоотричане от новото начало, което заслужавате. Разбирате ли сега?
— Да.
— По същия начин се опитвате да разрушите връзката със съпругата ви. Правите това като… добре, нека го наречем флиртувате, с вашата секретарка.
— Виждам накъде биете.
— Дали? — и той ме дарява с продължителен поглед. Накрая ме запитва: — Говорихте ли вече за това е Гордън Крамер?
— За какво?
— За случилото се. За целувката. За пиенето.
— Не.
— И защо не?
Защото ме е страх, че Гордън ще цъфне на входа на офиса ми с физиономията на палач, ще ми забие един в челюстта и ще ме окове за противопожарната пръскалка.
Но на глас отговарям:
— Защото предпочитам да разговарям по тези въпроси с вас.
— Хубаво — кимва той. Изглежда искрено доволен, че сме сигнали до това ниво на доверието.
Но нещо ме безпокои. Опитвам се да си спомня какво ми е казал доктор Лиаго току-що, мъча се да възпроизведа думите му за себе си.
— Онова име — казвам накрая аз.
Той ме поглежда предпазливо и — възможно ли е това? — ми се струва, че в очите му проблясва страх, че е бил уловен в някаква грешка.
— Кое име?
— Гул… Гад… как беше?
— Ааа… — и поглежда отново в бележника си. — Гул Гедросян — повтаря той.
— Споменавал ли съм ви това име? Не мисля, че съм го правил…
Усмихва се:
— Естествено, че го споменахте. — И почуква точното място в жълтия си бележник, където е записал името: — По време на миналия сеанс.
Но почеркът му е ситен, столът му е на няколко метра от мен, а и Лиаго не ми предлага да видя сам страницата.
— Откъде иначе ще го знам? — призовава той логиката ми на помощ.
— Сигурно сте прав.
— От вашия разказ, господин Тейн, съдя, че сте имали дълга и изтощителна седмица. — Това е вежлив начин да се каже: „Звучите параноично“.
— Наистина съм доста изморен — съгласявам се аз. — А нещата отиват на още по-зле. Утре ми предстои да уволня маса хора… повече от половината служители на „Тао“.
— И как се чувствате?
— Да се чувствам? Нищо не чувствам. Това е работа. Имам списък в чекмеджето си. Уволнявам наред по списъка.
— Мисля, че се наслаждавате на това?
Изумен съм.
— Да се наслаждавам?
— На властта. Власт, която сте неспособен да упражните спрямо собствения си живот. Вие — човек, който няма волята да отхвърли поканата да пие на парти, който не може да се удържи от надзъртане в пазвата на хубавичка служителка, който не може да спре да лъже жена си за нощните си похождения — вие изведнъж имате възможността да решавате чужди съдби. Не е ли така?
Присвивам очи:
— Това не е много доброжелателно описание, докторе.