— Вероятно. Но истина ли е?
Преди да мога да отговоря, на лицето му изпълзява изненада. За миг ми се струва, че се е напикал, защото изражението му е притеснено и той посяга с ръка надолу към панталоните си. После бръква в джоба си и изважда оттам мобилен телефон. Който вибрира.
— Извинете ме — казва загледан в дисплея му. — Това е много… — не довършва фразата си. — Опасявам се, че е спешен случай. Друг пациент. Ще ме изчакате ли тук?
— Няма никакъв проблем, докторе.
Става, оставя бележника си върху стола с гърба нагоре и тръгва към вратата. По средата на пътя се сеща, връща се при стола и взема бележника си, без да се извини или притесни. Излиза от кабинета. Затваря вратата зад себе си.
Седя неподвижно и се опитвам да чуя какво става от другата страна на дебелата врата от масивно дърво.
Различавам гласа на доктор Лиаго, който говори високо в резултат от някаква емоция, но думите са неясни. Единственото, в което съм сигурен, е най-общото впечатление, че спори с обадилия се.
Може би съзнава, че се вслушвам, защото казва две бързи думи, настъпва тишина, после чувам стъпките му по голото дюшеме на антрето да се отдалечават. Външната врата на къщата се отваря и затваря. Ставам от стола си, отивам до скрития зад щорите прозорец и надниквам през ребрата.
Лиаго се отдалечава от къщата по дългата застлана с чакъл алея за коли. Спира до своята „Краун Виктория“. Стои с гръб към мен и не мога да видя лицето му. Притиска телефона към ухото си и жестикулира, докато говори.
Енергичната пантомима на доктора продължава около една минута, спорът, изглежда, е горещ. Когато най-сетне се обръща и виждам лицето му, разбирам — той не спори, а умолява. Лицето му е пепелявосиво. Ръцете му треперят.
Хвърлям се назад и встрани от прозореца, за да не ме забележи, но Лиаго напълно е забравил за мен. Дори не поглежда в тази посока. Вниманието му е изцяло приковано към телефонния разговор.
Това е добре дошло за мен, защото ми дава шанс, за който не съм дори и мечтал: да се разровя из личните вещи на доктор Лиаго.
Имам си правило: ако не искаш да ти видя нещата, за бога, не ги оставяй там, където мога да ги намеря. Особено ако си ми психоаналитик. В края на краищата, кой не иска да знае тайните на своя психиатър?
Уви, кабинетът на доктор Лиаго е толкова лишен от лични вещи, че не обещава много. Плотът на бюрото му е чист — няма снимки или сувенири, а стаята е украсена в минималистичния стил на филмовите декори, който ми направи впечатление още при първото ми посещение. Това е офис, пресъздаващ представата за „кабинет на психиатър“, без да прилича на място, обитавано от човешко същество. Срещал съм преди такива като доктор Лиаго — мъже, които повече се вълнуват от представата за тях у другите, отколкото от личния си живот. Такива екземпляри могат да се намерят в офисите на маститите инвеститори, където стените са покрити с плакети за първоначално публично предлагане на акции, списъци с водещи гаранти на ценни книжа и броя на набраните милиони, но няма снимки на малкия Джони да играе футбол или на съпругата на инвеститора в булчинска рокля.
Отивам до чистото бюро на Лиаго и го разглеждам. Има две странични чекмеджета и едно тясно над тях. Най-напред пробвам страничните. Първото е празно. И второто е празно.
Започвам да губя надежда да намеря нещо интересно за този безцветен малък човечец, на когото плащам по 125 долара на час, за да споделям ежеседмично съкровените си тайни. Но тогава отварям последното — дългото тясно чекмедже под плота на бюрото.
И съм доволен, че съм го направил.
Защото вътре намирам голям черен пистолет, който при отваряне на чекмеджето се плъзга назад така, както сдъвканата химикалка „Бик“ може да се плъзне, ако рязко отворите чекмедже.
Това вече е интересно. Голям черен пистолет. Колко са психиатрите, които държат в бюрата си големи черни пистолети?
Поглеждам го неспокойно, от разстояние. Питам се какви ли пациенти има доктор Лиаго? Сигурно са крайно опасни хора.
Затварям чекмеджето — честно казано, по-бавно и по-внимателно, отколкото съм го отворил, и отивам да изследвам другия край на стаята.
Вниманието ми е привлечено от металната кантонерка е голямата сложно изглеждаща ключалка. Това със сигурност е мястото, където доктор Лиаго съхранява досиетата на пациентите си. Тук сигурно крие страниците от жълтите адвокатски бележници като онзи, който преди малко взе със себе си, бележниците със записките от сеансите с нас.
Не очаквам кантонерката да ми разкрие кой знае какво — особено с тази голяма надеждна заключалка, но все пак дръпвам вратичката. И представете си… рамката за окачване на папки плавно изпълзява навън по носещите релси.