Добрата новина за доктор Лиаго е, че съхранява подробни и изчерпателни бележки за всичките си пациенти.
Лошата новина за доктор Лиаго е, че има само един пациент. И този пациент съм аз.
Или поне такъв е изводът, който правя от съдържанието на кантонерката. На рамката виси една-единствена папка, натъпкана с жълти листчета от бележник. Папката е грижливо надписана: „Тейн, Джим“.
И толкова.
Никаква друга папка. Никакъв друг пациент.
Само един: „Тейн, Джим“.
Отварям за всеки случай долното чекмедже. Уверявам се, че е празно.
Една папка… един пациент… „Тейн, Джим“.
Усещам, че ми се повдига… от дъното на стомаха ми се надига тъмен страх. Има нещо не наред тук. Нещо опасно. Доктор с пистолет. И с единствен пациент.
Пръстите ми прехвърлят страниците е бележки в единствената висяща папка. Листовете са плътно изписани със ситен почерк на абсолютно луд човек. Обемът ръкописна информация е изумителен — абсурдно много за почерпено от само трите сеанса, които съм имал с доктор Лиаго.
Чета страниците, прелиствайки ги наслуки. „Гордън Крамер“, започва един абзац, като ситно написаното име е подчертано. Бележките продължават: „Сейнт Риджис. Белезници. Паркинг място 4С. Изтрезняващо въздействие“.
Друг абзац: „Ектор Гонзалес. Букмейкър. Какво се е случило с пръста на Джим? Либи го закарва в болницата. Ръката му е превързана с кърпа за подсушаване на чинии. „Джак в кутията“ за хамбургери“.
Има описани инциденти от живота ми. Помня ги ясно. Запечатани са в съзнанието ми. Но не си спомням да съм разказвал на доктор Лиаго за тях. За нито един от тях.
„Лантек“, мрежов хардуер вицепрезидент по търговските въпроси — пуснал в надрусано състояние ръка на жената на Боб Паркър.“
Искам да прочета повече за този инцидент — ситуацията беше доста забавна или поне моят спомен за нея е такъв, но вратата зад мен изскърцва и когато се обръщам, виждам я да се отваря. Няма начин да стигна навреме до стола си. Вместо това връщам папката, тихо затварям кантонерката, отстъпвам крачка в ъгъла на стаята и се преструвам, че разглеждам дипломата на стената:,Джордж Лиаго, доктор по медицина, Корнелски медицински институт, 1972“, твърди се в нея.
— Извинете ме задъхан влиза в стаята Лиаго. — Беше много нетактично от моя страна. — Съжалявам, но трябваше да приема разговора. Спешен случай, нали разбирате.
Вижда ме да стоя до бюрото му, което не е мястото, където се е надявал да ме завари, и погледът му обхожда офиса, преди да се върне върху мен.
— Няма нищо — отвръщам му аз. — Възхищавах се на дипломата ви. Винаги съм се чудил как ги изписват толкова красиво. Сигурно им отнема адски много време да надпишат поотделно всяка на ръка. Колко души бяхте във вашия курс?
— Мисля, че не го правят на ръка, господин Тейн — казва ми той.
— О…?
— А… — досеща се той и прави опит да се усмихне. — Шегувате се, разбира се.
— Не особено сполучливо, опасявам се.
— Да — съгласява се той. — Ще продължим ли?
Свивам рамене и се връщам на стола си.
— Той също сяда на стола си срещу мен. Опитвам се да не изразявам нищо е лицето си, да не правя очевидно объркването си.
За момент ми минава мисълта да се конфронтирам с него, да стана, да отида до кантонерката, да я отворя и да кресна: „Къде са ти другите пациенти? Що за доктор си ти?“.
Но нещо ми казва да се въздържа. Да се направя на глупак. Това поне не ми е трудно.
— Само че този път ще изключим това чудо — казва той и прави нещо с мобилния си телефон. Натиска подчертано бутона на захранването, за да ми демонстрира колко искрено се надява вече да не бъдем прекъсвани.
— Докъде бяхме стигнали? — въздъхва доктор Лиаго и прави справка със записките си. — А, да… Ще уволнявате хора. Много хора. И то утре. Разкажете ми какво мислите за това…
20
Изкарвам някак сеанса до края.
Лиаго сигурно усеща, че нещо не е наред, защото след няколко неуспешни опита да завърже разговор, накрая се отказва и предлага днес да приключим по-рано, понеже „моите мисли били другаде“.
Ако мислите ми са другаде, те са в онази кантонерка, в която има само една папка. Или в онова чекмедже, в което има пистолет.
Но не му казвам за нито едно от тези две неща. Кимам в знак на съгласие и се оставям да ме изведе от кабинета си. Във фоайето той слага ръка върху моята и казва, че ще се видим следващата седмица. Прозвучава ми почти като въпрос. Измънквам нещо в знак на потвърждение. Виждам го да ме наблюдава внимателно от входната си врата, докато излизам на заден ход от алеята. Правя го бавно — никакво натискане на газта до ламарините, никакво изстрелване на чакъл с гумите. Кротко се изтеглям назад, сякаш на света няма нищо грешно, няма нищо странно в онова, което съм открил, няма нищо необичайно в това един доктор да живее сам в къща и да е специалист. Специалист по Джим Тейн.