— Трябва ми администраторска парола.
— Кой има такава? — Но сам се сещам за отговора: — Ранди.
Той кимва.
— Доведи ми го. Ще започнем с него.
След минута Даръл се връща с Ранди Уилямс, вицето по техническите въпроси. Такава е длъжността му, макар и само за още трийсет секунди.
Кръглото простовато лице на Ранди има празното изражение на теле на път за кланицата, но виждам зад очите му да проблясва искрата на досещането.
— Седни — казвам му и посочвам стола срещу моя.
Даръл е на път да се изниже от стаята.
— Остани, Даръл — нареждам му аз. — И затвори вратата.
Даръл се подчинява.
Обръщам се към Ранди с твърд глас, имащ за цел да внуши, че няма да търпя възражения:
— Ранди, искам да ми кажеш администраторската парола за нашата мрежа. Напиши я тук.
И плъзгам бележника си по масата към него.
Това е моментът, когато разбира какво се случва. Поглежда бележника, после мен, после Даръл.
— Какво става? — пита той, макар вече да знае. Гласът му трепери. Пробва върху мен усмивката си с процеп между двата предни зъба. Понеже не реагирам, тя увяхва, после изчезва. Свива рамене, изважда химикалката си от джоба на ризата и написва низ от букви и знаци в бележника ми.
Откъсвам страницата и я подавам на Даръл.
— Провери дали работи. Ако няма проблем, направи каквото ти казах.
Даръл кимва. Ранди го поглежда умолително.
— И ти ли, Даръл? — с укор казва той.
Даръл отваря уста, готов да отговори, после размисля. Забива поглед в пода, отваря вратата и с облекчение излиза.
— Ранди — започвам аз, — опасявам се, че имам лоши новини за теб.
След като си започнал, трябва да действаш бързо, понеже скоро всички научават какво става. Целта на масовото уволнение е да приключиш с него, да изведеш хората извън сградата, преди да почнат да правят поразии — изтриване на твърди дискове, копиране на файлове, унищожаване на собствеността, или по-точно казано, преди да направят нещо, за което впоследствие може да съжаляват.
Когато хората напуснат камерата за екзекуции — в конкретния случай това е килерът, който ми служи за офис — страничните наблюдатели, заинтригувани от шокираните изражения на своите колеги, от зачервените им и подпухнали очи или от стичащите се по бузите им сълзи, в типичния случай питат какво се е случило. „Уволниха ме“, казват по-пасивните. А гневните обясняват: „Джим педерастът ме изхвърли“. Или нещо по средата.
Изпълнявам списъка си методично. Всяка сесия ми отнема само по няколко минути. Към края влизащите вече знаят какво става и някои от тях вършат работата вместо мен. „Уволнен съм“, започват те. По-услужливите дори се опитват да смекчат вината, която смятат, че може да изпитвам: „Разбирам, вината не е твоя, Джим“, казват ми те.
Но във всички случаи, когато описвам причините за уволнението на поредния служител, аз се придържам към абстрактното и безпристрастното: неподходящи решения, взети при предишното управление, недостатъчен капитал от инвеститорите за финансиране на развойна дейност, промяна на икономическия климат, засилване на конкуренцията в пазарната ниша за управление на самоличността. Използвам страдателния залог — „направени са грешки“ — и не уточнявам чия е вината. Времето за казване на горчивите истини и говоренето без увъртане отдавна е отминало.
Последен от четирийсетте е Дом Вандербек. Схваща какво става в мига, в който влиза при мен. Дори не си прави труда да затвори вратата или да седне.
Преди да отворя уста, той се навежда през бюрото ми, завира лицето си в моето и казва:
— Да ти го начукам, Джим.
— Съжалявам, Дом… не се получи.
— А какво стана със споразумението ни?
Намирам моралните сили да не се изсмея в лицето му и да кажа: „Какво споразумение?“. Говори, естествено, за сделката ни, която сключихме, когато дойдох в „Тао“: той ще направи всичко по силите си, за да продаде скапания ни софтуер, срещу което аз ще го препоръчам за моя пост, когато напусна.
Но каквото и споразумение да сме сключили, а като се замисля, то не беше под формата нито на официален договор, нито дори бе скрепено с ръкостискане — това бе, преди да разбера задачата си в „Тао“. Сега, когато вече съм наясно с ролята си — а тя е да не се вдига шум, да не се допуска влизане на полиция, да не се вглеждам в парите, източвани през задната врата, сега, след като вече разбирам тези неща, оставането на Вандербек е ненужно и невъзможно.
— Съгласих се да положа усилия — казвам аз. — Но ти не спази уговорката ни. Не виждам никакви продажби, които да се дължат на теб. Ти виждаш ли, Дом?