— Знаеш, че продуктът ни не струва.
— Съжалявам — отново казвам аз.
Той се обръща, тръгва към вратата, но на прага спира. С една ръка върху рамката се завърта и ме поглежда:
— Знам много неща за теб, Джим. Много. И още нещо… Знам много за „Тао“. Например за това къде отиват парите ни. Чудя се дали има хора, които биха се заинтересували от тези неща.
— Нямам идея за какво говориш, Дом.
— Тогава сигурно не възразяваш, ако позвъня тук-там…
— Дом! — казвам аз. Но говоря твърде високо. Вратата на офиса ми е отворена. Хората отвън слушат. Какво ли са чули от казаното досега? Понижавам за всеки случай глас: — Дом — повтарям отново, — на твое място бих бил страшно внимателен.
И веднага съжалявам за изпуснатото.
На лицето на Дом изпълзява изражение на удоволствие, защото това са точно думите, които се е надявал да чуе.
— Джим, заплашваш ли ме? Да не би да си позволяваш да ме заплашваш? — Той клати глава, но се усмихва широко, защото знае, че съм се хванал на въдицата му
— Дом, не те заплашвам. Говори по-тихо и затвори вратата…
Но той прави точно обратното, повишава глас:
— Заплашваш ли ме, Джим? — навежда се извън рамката на вратата и вика към „арената“: — Чухте ли всички, Джим току-що ме заплаши! — после се обръща отново към мен: — Как да разбирам това: „На твое място бих бил страшно внимателен“? Какво смяташ да направиш? Да ме пребиеш? Или… да ме убиеш?
От мястото си виждам малка част от „арената“ — един от инженерите събира вещите си в кашон. Едва ли има много хора в този момент, когато уволненията са почти приключили, но въпреки това долавям навън някакво раздвижване. Явно все пак има такива, които са чули.
— Мисля, че е време да си тръгваш — казвам и правя съзнателно усилие да говоря тихо.
— Добре, приятелю — кимва Дом. — Но това не е последната ми дума.
Това обикновено е удобна възможност да отговоря с поразяващ сарказъм, но чувството ми за хумор — остатъците от него — е поразено от женски вик откъм „арената“: „Не…! Недей!“.
Скачам от мястото си, изтичвам покрай Дом и отивам на „арената“, за да разбера какво става.
Дейвид Перис, вицето по маркетинга, който впрочем прие новината за уволнението си преди двайсетина минути с достоен стоицизъм, се е качил на бюрото си и бузите на задника му се виждат. Панталоните му са се свлекли около глезените, а хората около него викат: „Дейвид… недей!“ и „О… гадост!“.
Заобикалям, за да видя, и виждам струя урина да описва красива дъга от впечатляващо големия член на Дейвид до пода на „арената“.
— Ето ви! — вика той. — Ето…! На ви…! Вземете…!
Той се завърта, насочвайки струята си насам, като пожарникар, който изгася последните упорити въгленчета жар. Някой извиква:
— Дейвид, какво правиш…?
— Нещо, с което да ме запомните — обяснява той.
— Вижте…! — весело се обажда Розита, но не е ясно за пикнята ли говори, или за огромния пенис.
Дейвид се обръща към мен:
— Ето и за теб, Джим — казва той. Насочва струята си към мен, но аз съм прекалено далече от него, а и той вече е към края на ресурса си.
— Добре, Дейвид — авторитетно казвам аз или поне се опитвам да прозвучи така: — Достатъчно! Прибери си… работата.
Свършил с мунициите, той свива рамене, обува панталоните си и вдига ципа. Оставя колана си незатегнат.
Помагам му да слезе от бюрото си. Той е странно пасивен и се държи сякаш нищо особено не се е случило.
— Благодаря ти, Джим — подмята, приемайки ръката ми, за да скочи от бюрото. — Трябваше да го направя. И аз не знам защо…
Успокоявам го, че всичко е наред, защото съм виждал хората да правят и по-странни неща в подобни моменти. Но от него мирише на урина, виждам капки като от утринна роса по левия му чорап и бързам до го изведа от сградата, преди да е направил нещо по-сериозно.
— Ти си свестен човек, Джим — казва ми той, докато го съпровождам към изхода. Приемам благодарностите му, но не му обръщам внимание. Вместо това гледам през него, към паркинга, където забелязвам Вандербек Да влиза в скъпото си беемве, да затръшва вратата и със свистене на гумите да изскача на шосе номер 30.
22
Прибирам се у дома в четири и половина следобед, което е най-ранното ми прибиране, откакто съм започнал работа в „Тао“.
Очаквам да не намеря Либи, която може да върти някъде любов или да прави нещо, с което да ме накаже, че съм скапан съпруг.
Нищо подобно. Заварвам я в кухнята, готова да прибере купената от нея храна — толкова типично домакинска дейност, че направо се засрамвам заради съмненията си.