На кухненската маса са сложени две пазарски торби, чакащи разопаковане. Едната е препълнена с мамули царевица, чиито реси падат отстрани на торбичката. През ръба на другата наднича сгънат вестник „Нюз Прес“.
Хвърлям отдалече ключовете от колата на масата и оставям куфарчето си. Либи вдига за момент поглед, после отново се съсредоточава върху подреждането на съдържанието на бюфета.
— Как мина? — пита тя.
— Нищо особено.
Не идва да ме целуне, нито ми е казала „Здрасти“. Но поне ми говори.
Сядам до пазарните торбички.
— Имаше инцидент — започвам аз. След подобна фраза от нея се очаква да каже: „О, така ли? Какво стана?“, но тя не го прави. Изчаквам. Накрая пояснявам: — Да, един от уволнените се изпика на пода.
Този път вдига поглед:
— Това е нещо ново.
— Качи се на бюрото си, извади си члена и започна да пикае към мен.
— Господи… И ти какво направи?
— Изтеглих се по-назад.
Засмива се. Не споделям с нея за заплахите на Вандербек, нито за твърденията му, че знае за кражбата на пари от компанията. Това би отворило пресните рани от миналата нощ и може да я накара да се безпокои, че не се придържам към програмата. Програмата „Защитавай Тад с цената на всичко“.
— Кой беше той?
— Дейвид Перис.
— Какъв беше?
— Вице по маркетинга.
— А, маркетинг — казва тя многозначително. Изважда вестника от торбичката и го хвърля на масата пред мен. Започва да вади от нея консерви и тетрапакове. Две консерви грах „Дел Монте“. Кутия нискомаслен зеленчуков бульон „Суонсън“. Опаковка зряло тофу „Нейчърс Гуднес“. Питам се разсеяно дали не е поканила на гости Далай Лама.
— Ти нямаше ли някаква теория за вицетата по маркетинга? — пита ме Либи, докато прибира тофуто в хладилника. — Че те са психически най-неуравновесените хора в една компания?
— Това беше старата ми теория. Вече имам нова теория за вицетата по маркетинга и тя е, че те имат най-големите членове в компанията.
— Отвратителен си.
— Не аз се изпиках на мокета, скъпа.
Погледът ми попада върху вестника пред мен. Той е затъпяващо местен: статия за избор на училищния борд в околия Лий, пъстроцветна реклама за обзавеждане на дневна без капаро и още няколко безинтересни истории. Но погледът ми е привлечен от заглавието в едър шрифт точно над сгъвката: „Директор в банка, 36-годишен, ранен в катастрофа, умира“.
Вдигам вестника.
Стенли Понтин, директор по информационните технологии в „Олд Доминион“, с централа в Тампа, почина вследствие травмите си, получени след катастрофа с кола миналия четвъртък. Фордът „Мустанг“, модел 2008, на Понтин излетял от пътя на 23 юли около 2 часа сутринта. В колата на 13 километра от дома му бил открит Понтин. Инцидентът го е оставил парализиран и в състояние на мозъчна смърт, съобщава Надя Понтин, негова съпруга. Полицията разследва дали катастрофата е причинена от алкохол или наркотици. Понтин се е обадил на телефон 911 от колата си малко преди инцидента, съобщил, че спирачките му не работят, и поискал помощ. Резултатът от токсикологичния анализ ще бъде обявен във вторник.
— Това е трагично — казвам аз.
Спомням си странното обаждане на Санди Голдън как се бе съгласил да правим общ бизнес, макар и след злощастното представяне на софтуера ни по време на демонстрацията, и как бе завършил със странния въпрос „Оправя ли това сметките ни?“.
От датата в материала става ясно, че той ми се е обадил в деня след произшествието със Стан Понтин.
— Какво пише там? — пита ме Либи. Застанала е зад мен и надзърта през рамото ми, за да види какво е привлякло вниманието ми.
Почуквам по вестника:
— Скоро се запознахме с него. Починал е.
— Това е ужасно.
— Беше млад. Седях срещу него на масата преди… няма и две седмици.
Погледът й бързо преглежда текста.
— Шофиране в пияно състояние — забелязва тя. Това означава „Сам си е виновен“. — Жалко.
— Да. — Но не познавам много пияни шофьори, които правят съзнателното усилие да се обадят по мобилния си телефон в полицията или да съобщят за неизправни спирачки.
Телефонът ми иззвънява. Вадя го от джоба си и поглеждам кой ме търси. Пише „Пърк Стил, адв.“ — това е фирмата, в която работи Пит Бланд.
Приемам обаждането и чувам гласа на Пит:
— Е, как мина?
— Прекрасно. Без проблеми.
— Уговорката за довчера остава, нали? Шест часа?
По дяволите! Бях забравил за поканата да вечеряме. Предполагам, че идеята му беше да ме ободри след отвратителното изживяване да уволня половината си персонал. Хубав жест, но истината е, че не се чувствам чак толкова отвратително. Уволняването на хора влиза в длъжностната ми характеристика. По неизбежност ставаш дебелокож. Но долавям в поканата на Пит и по-циничен мотив: сприятели се с клиента и си осигури „Пъркинс“ да бъде наета като юридически консултант, та дори и по време на редукция на разходите.