Отбелязвам за себе си, че Либи не е много на кеф напоследък… и като се замисля, през последните години е все така. Затова се отказвам да я разведрявам и решавам сам да нахраня животните. Избутвам голям суров хамбургер през плетената ограда и го наблюдавам как излиза от другата страна като от машинка за мелене.
Месото пада на земята. Внезапността, с която реагират алигаторите, ме стресва. Четири от тях се гмурват, изчезват във водата и се показват отново съвсем близко до мен от другата страна на оградата. Сборичкват се за месото, размахват опашки и тракат с челюсти. Чувам чаткането на зъбите им, когато захапват. Щом поглеждам към мястото, където е паднало месото, него вече го няма.
— Видя ли, тате!? — възбудено виква момчето.
— Аха — казва незаинтересувано бащата.
Давам останалото месо на момчето.
— Ето — казвам аз и абсолютно сериозно допълвам: — Искам да си го разделите със сестра ги.
— Благодаря, господине отговаря ми то.
Либи и аз ги оставяме, за да влезем в „Алигаторската хижа“ и да намерим Пит Бланд и жена му. Подчинявам се на нареждането на Либи и отивам в тоалетната да си измия ръцете. Когато се връщам във фоайето, виждам до вратата Пит Бланд, обхванал с ръка през кръста ослепителна блондинка.
Погледът ми среща неговия. Той ми махва с ръка. Хващам Либи за ръката и я повеждам към Пит и блондинката.
Той е по джинси и трикотажна блуза. Изглежда по-млад, отколкото си го спомням, и причината може би е в неофициалното му облекло.
— Сякаш сме се наговорили кога да дойдем — обажда се той. — Джим, това е съпругата ми Карен.
— Радвам се да се запознаем казвам аз, като полагам съзнателно усилие да я гледам само в лицето. Това не е никак лесно, имайки предвид от какво тяло е част.
— Чувала съм много за вас — уверява ме Карен и ми протяга ръка. Има южняшки акцент изтънчен, очарователен — от района между Савана и Чарлстън.
— Да — усмихвам се аз, — аз съм загубенякът, който прие работата в „Тао“.
Засмива се:
— Това са същите думи, с които Пит ви описа, след като се видяхте!
Представям Либи, която реагира с мрачна усмивка и вяло ръкостискане, сякаш се срещаме в офиса на погребална агенция. Излизаме на верандата, където намираме маса с изглед към реката. В центъра на масата зее голяма дупка, под която е сложена кофа за отпадъци.
— Това е за щипките — обяснява Пит. — Изчукваш и хвърляш.
Забавно коментирам аз. Това ми беше прякорът в училище.
Когато се появява сервитьорката. Пит. Карен и Либи си поръчват бира, а аз студен чай. Пит ме поглежда въпросително.
— Опитвам се да се ограничавам обяснявам аз.
— Ясно — казва Пит. Но е разбрал. Знам, че е разбрал.
Всички поръчваме щипки от раци и съвсем скоро ни ги поднасят — изпускащи пара, натъпкани в дървени купи за сервиране, от които стърчат като крака на гигантски извънземни насекоми.
Изненадан съм от собствения си глад. Троша шипките и ровя из черупките с огъваща се пластмасова вилица. Трудя се над втората си щипка, когато вилицата ми се счупва. Това не ме спира — продължавам да се боря с остатъка. Мушкам месото в разтопеното масло и го гълтам, без да го досдъвквам. Десет хиляди години еволюция са забравени за момент, докато смуча краката на членестоногото и си шепна: „Невероятно вкусно!“.
Разчупвам поредната щипка и изпращам през масата струйка солена вода в окото на Карен.
— Ох…! — казва тя и примигва.
— Мисля, че жена ти ми намигна — съобщавам аз на Пит.
— Е, няма да си първият мъж, с когото го прави спокойно ми отговаря той, смучейки своята шипка. После отпива мощна глътка от бирата си.
— Как ти се струват? — стресва ме после.
— Превъзходни са — искрено казвам аз.
— Да, аз и Карен често идваме тук с Кайл и Адисън. С и без повод.
— Кайл и Адисън? — повтарям аз.
— Децата — пояснява Карен и засиява. Има ангелско лице, което буквално грейва при споменаването на децата й. — Те са на четири и на шест.
— Да благодарим на Бог, че е измислил детегледачките — промърморва Пит.
— Те всъщност не ядат раци — продължава Карен. Но обожават да хранят алигаторите.
— Впечатляващи създания — коментирам аз. — За алигаторите говоря.
— А вие двамата…? — напълно естествено пита Карен. — Имате ли деца?
Този въпрос е по правило неизбежен и предполагам, трябва да съм готов за него, но винаги го усещам като зашеметяващ удар в лицето.
Не опитвам се да задържа изражението си спокойно като планинско езеро. Без тъга. Без болка. Нямаме деца.