— Добре ли си? — поглеждам я аз.
— Добре съм — отговаря ми тя. — Имах нужда от минутка.
Ядем мълчаливо, за да отмине неловката ситуация.
Пит довършва втората си порция раци и изсипва черупките в отвора за отпадъци в средата.
— Ей, това е много удобно — извиквам аз. Дали да не си изрежем една такава в кухненската маса, Либи?
Жена ми се усмихва измъчено.
— За какво ви е дупка? — обажда се Пит. У дома двамата с Карен ги хвърляме направо на пода.
Скоро разговорът се разделя по двойки: мъжете си говорим за бизнес, за уволненията, за перспективата компанията да изплува, която — признавам това пред Пит — не е особено добра, а жените разговарят помежду си. Слушам ги с едно ухо да си бъбрят за Флорида, за горещината, за най-добрите плажове, за мидите в Санибел и за пазаруването в Нейпълс.
Пристигат третите ни порции рачешко. Ям и наблюдавам Либи методично да унищожава своите шипки. Има ли нещо по-секси от това да гледаш съпругата си да изсмуква месото от рачешка щипка? Нещата отново изглеждат съвсем нормални и аз почти й прощавам за поведението й преди малко и ми се струва даже, че я обичам повече заради това. Моята крехка, лабилна, интелигентна жена. Либи си е просто Либи.
В крайна сметка всеки от нас омита по три порции и когато сервитьорката идва, за да ни попита готови ли сме за четвърта, всички изпъшкваме и вдигаме ръце в знак, че се предаваме:
— Невъзможно е — казвам аз.
Избърсваме се с влажни салфетки с размера на пощенска марка с аромат на лимон и любезно предложени ни „безплатно“ (както мило ни обяснява сервитьорката, когато ни ги раздава). Отклоняваме предложението й за пеканов пай за десерт, след което Пит и аз си разделяме сметката. Целият ни пир струва по-малко от четири рибни гакос в Сан Франциско. Преселването в центъра на нищото все пак си има и предимства.
Излизаме, без да бързаме, от ресторанта, преситени и с издути кореми, и аз гледам Либи отзад, докато двете с Карен вървят пред нас с Пит покрай алигаторското езеро. Сравнявам задниците на двете съпруги. Трябва да призная, че Либи изглежда адски добре, макар да е по тениска и дънки. Карен може да е десет години по-млада от нея, но жена ми не й се дава. Питам се дали Карен ще изглежда толкова добре, когато стане на годините на Либи. Това наблюдение — колкото сексистко и осъдително да е — стопля сърцето ми по странен начин. Може би нещата все пак не са чак толкова зле.
— Ди-Ди? — разнася се женски глас зад нас.
Карен се обръща, както прави и Пит, но Либи игнорира гласа и продължава да върви напред. Жената отново се обажда, този път по-високо и по-настойчиво.
— Ди-Ди…? Ти ли си?
Тя ни догонва и този път не можем да я игнорираме. Това е жена на възрастта на моята съпруга значи в средата на трийсетте, но изхабена от живота, с кръгове под очите и сиви косми в русата коса. Тя подтичва към нас. Либи върви напред, като ни оставя — мен, Карен и Пит — да се оправяме както можем с нея.
— Извинете ме — казва задъхано жената. Гледа през мен към съпругата ми, която целеустремено се отдалечава от нас, без да й обръща никакво внимание. Ди-Ди? Ти ли си? — извиква за пореден път тя.
Либи няма избор. Спира и се обръща към жената. Двете са разделени от 4–5 мегра разстояние, а Либи е изправила гръб и е готова за конфронтация.
— Ти си заключава жената. — Знаех си. Казах на мъжа ми: „Това е Ди-Ди“. Какво, за бога, правиш във Флорида, момиче?
Притеснително мълчание. Либи студено оглежда жената. Бил съм обект на този поглед преди: това е погледът, който заслужаваш, когато кажеш нещо много глупаво на една много умна жена. Например, когато й обясниш, че си влязъл с взлом в чужда къща и си намерил състояние на тавана. За този поглед говоря.
Непознатата обаче явно е мазохист, защото не схваща предупреждението в погледа на Либи.
— Аз съм… — настоява жената. — Кими.
— Съжалявам… Кими — изплюва Либи името. — Но просто не знам коя, по дяволите, си ти.
Нещо прещраква и жената се изчервява.
— О… извинете ме — бързо казва тя. — Страшно съжалявам. — Поглежда към мен и Пит, после към Карен. Отстъпва назад. Мънкайки притеснени извинения с пламнало лице, жената на име Кими изчезва обратно в „Алигаторската хижа“.
— Адски странно — коментирам аз.
Пит се обръща към Либи:
— Познаваш ли я, Либи?
— Не — отрязва Либи и хвърля отровен поглед на Пит.
Карен успокоително се намесва:
— В наши дни не можеш да си позволиш дружелюбно отношение към непознати. Просто не знаеш какво са намислили.