Благороден опит да се замаже грубото отношение на жена ми. И неуспешен, както всички ние разбираме.
Сбогуваме се на паркинга и си обещаваме да повторим вечерта, която Карен настоява на това — била „толкова забавна“.
— Пази се — казва ми Пит. Стиска ми ръката и ме поглежда по мъжки многозначително, сякаш за да ми каже „Не завиждам на работата ти… нито на семейния ти живот“. Обръщам се към Либи, но тя вече си е тръгнала и е на двайсет метра от мен, качва се в колата и няма търпение да избяга.
23
Пътуваме към дома, но не говорим за станалото в ресторанта. Либи седи до мен и гледа право напред с онова изражение на лицето, което ми е познато от последното десетилетие. То означава: „Може и да седя на сантиметри от теб, но не смей да ми говориш“.
Затова седя мълчаливо и шофирам, като превъртам станциите на радиото, за да намеря нещо едновременно безвредно и успокояващо. Спирам се на съвременна християнска музика и слушаме песен за Исус и любовта му към всички хора без изключение. Така пътуването минава доста бързо.
Влизаме в къщата и Либи се върти долу, изпълнявайки нощния си ритуал, състоящ се в оправяне на възглавниците по дивана, избърсване на всички плотове, пускане на съдомиялната машина, проверяване дали плъзгащите се врати към двора са надеждно заключени. Според мен просто отлага неизбежното — да остане насаме с мен, без да има какво да ни разсейва.
Следвам я от стая в стая, вървейки предпазливо зад нея, без да се приближавам много в очакване на удобния момент да поговорим.
Най-сетне, когато е свършила с всички побутвания и намествания и вече не й е останало какво да прави, аз тихо я питам:
— Искаш ли да поговорим за това?
Поглежда ме сякаш изненадана, че съм в същата стая с нея.
— За кое?
— Искаш ли да говорим за тази вечер? За това, което се случи?
— He.
— Защото се държа… — спирам. На път съм да кажа „странно“, но в последния момент решавам, че тази дума може да провокира нежелана реакция. Затова завършвам: — … сякаш беше тъжна.
Поглежда ме. Погледът й е предпазлив, клепачите тежки. Лицето й е повече от тъжно. То е… обезверено.
— Мислила си за… него — казвам аз. Не смея да използвам името на Коул в нейно присъствие. Това не сме го обсъждали, нито сме се споразумявали в явна форма — просто един ден осъзнах, че не съм го произнасял от дълго време, нито пък тя го беше произнасяла, а след това с всеки изминал ден ставаше все по-трудно да го изрека.
— Да — потвърждава тя. — Когато заговориха за техните деца, аз… — и поклаща глава. Е, няма значение.
Отивам при нея и я прегръщам, обхващам я с ръце, все едно че искам да я защитя. Обичам тази жена с всичките й недостатъци, въпреки гадния начин, по който се държи с мен. Все пак ми е останала вярна, въпреки всичко… всичко, което съм й сторил, всичко, което съм унищожил, всичко, което съм й отнел. Толкова много грешки, които бих искал да мога да изкупя.
Стои неподвижно, вдървена в ръцете ми.
Обичам те прошепвам аз. — Съжалявам, че те завлякох на тази вечеря. Знам, че не ти се идваше.
Мълчание.
— И съжалявам, че те домъкнах във Флорида.
Продължава да не ми отговаря.
Ела горе казвам аз и нежно повдигам брадичката й, така че да ме погледне в очите. Нека опитаме да… не сме го правили от толкова дълго.
Гледа ме. В изражението й няма любов, в това поне съм напълно сигурен. Няма и нищо съпружеско. Но аз познавам това изражение, виждал съм го преди. Виждал съм го по лицата на мъжете, в чиято компания прекарах онази дълга нощ в общинския затвор. Това е потиснатият стъклен поглед на затворник, изражение на безсилие, което казва: „Прави с мен каквото искаш“.
— Толкова съм уморена, Джими — тихо и без особена надежда прошепва тя.
— Ела — все така нежно казвам аз, но гласът ми е малко по-твърд. — Да се качим горе. — И я дърпам за ръката.
Тя се оставя да я поведа нагоре по стълбата, към тъмната ни спалня. Не мисля за затваряне на вратата на спалнята, нито за пускане на щорите. През прозореца и клоните на дъба виждам къщата на съседа ни на отсрещната страна на улицата. Таванската стая на велосираптора свети. Какво ли прави този човек в сряда през нощта на тавана си?
— Ела — повтарям пак и придърпвам Либи към мен. Събличам тениската й през главата и я пускам на пода. Разкопчавам сутиена й и слагам ръце върху гърдите й. Целувам я по шията и вдъхвам потта й.
Тя продължава да стои вдървено като пациент в кабинета на доктора под светлината на флуоресцентната лампа.
— Какво има? — питам я аз.