— Нищо — потиснато отговаря.
Разкопчавам джинсите й и вкарвам чуканчето на кутрето си под ластика на бикините й.
— Не — прошепва тя. — Моля те, Джими.
Отминавам това с мълчание. Свалям й ципа и започвам да смъквам джинсите й през ханша, надолу по бедрата. Триенето смъква и бельото й. Сега тя стои, пристегната около бедрата от джинсите си и интимното й окосмение се вижда.
— Моля те — казва, вече по-силно. И ме избутва.
— Какво има сега? — питам я аз, започвайки да губя търпение. — Какво?
Гледа покрай мен към тиковия вентилатор на тавана, който лениво се върти в средата на стаята.
— Уморена съм, Джими — тихо казва тя. — Може ли да бъда уморена?
— Знаеш ли, Либи — малко раздразнено й казвам аз, — хубаво би било от време на време да се държиш като моя жена.
И след тези думи сърдито се отправям към банята и може би затварям вратата малко по-шумно. Е, мой ред е да внеса известна драматичност.
Пускам студената вода в умивалника и започвам да плискам лицето си. Поглеждам се в огледалото.
Опитвам се да направя невъзможното — да оценя външния си вид напълно обективно: косата ми, твърда и посивяваща по слепоочията, носа, не много голям, но малко крив след отдавна забравено пиянско сбиване или просто падане.
Не съм грозен. Но не съм и красив. Притежавам лице, за което жените, когато са благоразположени, твърдят, че показвало характер. Само че характерът, който показва, изцяло зависи от историята, свързана с него. Преди много време — когато се запознах с Либи, като млад мениджър, поел по стълбицата нагоре, когато заедно ходехме по ресторанти или се прибирахме у дома след дълъг ден и страстно се разсъбличахме един друг това лице щеше да разкаже историята на бизнесмен, на мъж във възход, на човек с талант и амбиция, в чиито крака е светът, готов да стане негов.
Днес обаче вдълбаните по лицето ми линии, разместеният ми нос, дори липсващото кутре разказват различна история, история за похабяване, за прахосване, за изтъркване. И за провал.
Водата шумно изтича в сифона. Чувам нещо откъм спалнята. Спирам водата и го правя точно навреме, за да доловя последното ехо на телефонно позвъняване. Либи разговаря с някого. Опитвам се да доловя нещо, шепнешком разменяни фрази между любовници, тайна връзка или забързано „Трябва да затварям” -
Но дочувам само едно- или двусрични отговори: „Да“, „Знам“, „Моля те, недей“ или „Добре“.
Отварям вратата на банята в момента, в който Либи оставя слушалката върху вилката на скрина. Не се държи като гузна жена. Не се опитва да скрие телефона от мен, нито факта, че е разговаряла с някого.
— Кой беше? — интересувам се аз.
Поглежда ме продължително, преди да ми отговори. Накрая ме осведомява:
— Съседът.
— Какъв съсед? — правя се, че не съм разбрал.
Тя ми показва с брадичка към прозореца, където зад изкривените клони на дъба се вижда къщата от другата страна на улицата. Обръщам се да погледна натам в очакване да видя велосираптора през прозореца на таванското помещение с бинокъл пред очите да ми маха с ръка. Но прозорецът е тъмен, както впрочем и цялата къща.
— Какво искаше?
— Нищо. Каза, че забелязал, че задната ни вратичка била отворена. Затворил я, докато сме били на вечеря.
— Колко мило от негова страна — малко язвително казвам аз. — Ти разговаряла ли си вече с него?
— Не съвсем — неохотно признава тя.
— Не съвсем? — повтарям аз. Странен отговор на прост въпрос. — Как се казва?
— Не знам — казва тя. И добавя неочаквано за мен: — Ела при мен.
— Защо?
— Ела.
— Либи — започвам аз, защото искам да й задам още въпроси за съседа ни, за това, което е казал по телефона, да разбера колко често са разговаряли те двамата… и защо са разговаряли.
— Шшш… — прошепва тя. Идва там, където съм спрял, а това е пред вратата на банята. — Искам да ти направя свирка.
Целува ме по устните, силно, с някаква отчаяна лудост, и усещам пръстите й ловко да разкопчават колана ми, да спускат ципа и да свалят панталоните ми.
И тя коленичи на пода пред мен.
— Забрави го, Либи — казвам аз. — Не е нужно.
— Нужно е — поправя ме тя. — Много е нужно.
И започва. Либи ми е духала от време на време, но знам, че това не й е любимото занимание — нещо като пренареждане на консервите в килера, което прави периодично, за да има ред в къщата, без непременно да й носи удоволствие.
Но тази нощ е напълно различно. Никога не съм я виждал такава. Сякаш не може да ми се насити. Налапва ме едва ли не насила, притегля ме към себе си с ръце на кръста ми и ме поема все по-дълбоко и по-дълбоко. Стене нещо, но думите й са неразличими.