— Либи — настоявам аз, — забрави това, всичко е наред. — Дълбоко в себе си искам да я отблъсна, да се махна и да й попреча да замаже нещата толкова бързо и толкова лесно, но земноводното в мен, животното, не иска тя да се дръпне. Изобщо не иска.
Позволява ми да го извадя от устата й.
— По-добре ли е така? — пита тя. По-добре ли е?
И отново започва, този път още по-енергично. Започвам да се чудя. Движи главата си напред-назад, почти спазматично, със сила… и движенията й започват да ми напомнят за епилептичен припадък, а не за еротично изпълнение.
Хващам се за рамката на вратата, за да не ме събори.
— Либи — повтарям аз, — всичко е наред. Спри!
Но ми е хубаво. И изобщо не искам да спира. Никак.
Отново ме освобождава.
— По-добре ли е така? — пита ме тя толкова високо, че почти вика. — По-добре ли е? — И сега виждам, че плаче — това сълзи на тъга ли са? — и поглежда нагоре… но не към мен, а към вентилатора, който лениво се върти като едно голямо похотливо намигащо око в тавана. — По-добре ли е? — крещи тя към вентилатора.
За трети път си го набутва в устата и започва да помпи напред-назад като автомат. Няма никаква любов или поне чувство в онова, което прави с мен. Няма и никаква топлина. Има нещо отдалечено човешко и далечно биологично — тя е машина със зъбни колела и бутала.
Но това не ме спира. Сграбчвам главата й отзад, първо нежно, после почти грубо и се изпразвам в устата й, като на свой ред помпя, а след това задържам главата й и виждам, че тя гледа с празен поглед към тавана. След малко я пускам. Либи остава на колене и избърсва сълзите от очите си и сополите от носа си. После изпълзява на леглото и се свива на кълбо в него.
— Това ли искаше? — пита ме тя.
— Да — с дрезгав шепот й отговарям аз.
— Тогава значи си го получи. И дърпа възглавницата върху лицето си.
Поглеждам към другата страна на улицата, където е къщата на съседа ни, но тя е тъмна и на прозореца няма никого.
24
Същата нощ виждам Коул отново, но този път сънят ми е различен.
Намирам се в къща. Качвам се по някакви вътрешни стълби. Луната осветява краката ми през ребрата на щорите по прозорците. На горната площадка има коридор. Чувам звуците на смеещо се момче, което разплисква вода. Насочвам се към мястото, откъдето идва звукът. Стъпките ми са безшумни по дебелия мокет. Но защо се прокрадвам? Наоколо цари тъмнина. В края на коридора спирам пред затворена врата. Под нея прониква тънка ивица жълта светлина. Зад нея е момчето, което се смее.
Отварям вратата. Коул е във ваната. Жив е… седнал е в нея, залива се от смях и си играе с червена пластмасова лодка. Трябва да го изненадам. Той вдига поглед към мен и спира да си играе.
По лицето му се изписва объркване. После страх. Не ме познава. Кой е този човек на прага на банята?
Отваря уста. Крещи.
Събуждам се и собственият ми писък е заседнал в гърлото ми.
Либи спи до мен, диша бавно — тъмна сянка, едва помръдваща в леглото. Клоните на дъба отвън лекичко почукват по стъклото на прозореца.
— Либи — прошепвам аз.
Няма отговор.
— Либи…? — Дишането й замира и след малко се възобновява. Не е помръднала, но аз знам, че е будна. Вслушва се.
— Извинявай, Либи — казвам аз. — Съжалявам за всичко, което съм ти сторил. Всичко, което загубих и за двама ни.
Мълчи. Макар тялото й да е обърнато с гръб към мен, аз някак мога да си я представя. По някакъв начин знам точно как изглежда. Будна е. Очите й са отворени. Гледа в мрака.
Искам да й кажа още нещо. Искам да й разкажа съня си — как собственият ми син не ме позна. И как понякога — както например тази нощ — аз самият не мога да се позная. Как не мога да спра да бъда чудовище.
Но тези думи не излизат от устата ми. Мисля ги. Чувам ги в съзнанието си. Желая да ги изрека на глас. Но не се получава. След няколко минути тъпо седене в леглото в още по-тъпа тишина отново отпускам глава до жена си. Заслушвам се в дишането й.
Скоро след това заспивам.
25
Четвъртък сутрин е — първият работен ден след уволненията. Когато пристигам в „Тао“, паркингът е пуст само няколко коли и никаква следа от хора. Единственото, което липсва на тази сцена, е пясъчно торнадо и гонени от вятъра топки от бодли.
На рецепцията ме посреща Аманда със сънени очи.
— Добро утро, Джим — поздравява ме тя. От миналата седмици нито един от двама ни не е намекнал дори за гостуването ми в апартамента й, за отиването в онази църква в сутерена, за целувката ни и за докосването ми до Исус.