Фенерчето светеше на десетина метра от мен. В краката ми вече лежаха две тела. Наведох се — защо ли не се учудих, че бе жена?… Клекнах. В този момент до ухото ми профуча нещо. Изсъска, облиза кожата ми и тупна зад мен.
Извърнах се наляво и на петдесетина метра видях да мержелее фигура. Пак инстинктивно сложих очилата за нощно виждане и я видях — висока, стройна, облечена в бяла роба жена. В ръцете си държеше лък. На метър от мен се заби стрела.
Машинално вдигнах автомата, заредих и прикладвах. Още една стрела изсвистя над главата ми и падна някъде отзад.
Натиснах спусъка. Щрак.
Жената се приведе и полетя ниско над земята в посока към гората. Да, летеше!… Косата ми се изправи. Ченето ми увисна и по брадата ми потече слюнка. Автоматът тупна в краката ми…
В тила ми избухна болка…
Събуди ме пак болка — остра, непоносима. Отворих очи.
Първото, което видях, бе младо, хубаво момиче — въртеше се изправено пред тъмно метално огледало с моята синя барета върху разкошните си, дълги до кръста коси. Ако някога решат да търсят впечатляващ символ на спец частите, трябва да заснемат или нарисуват нея — руса, дългокрака, излъчваща първична сила и със синя барета.
Вляво имаше груб нар от борови трупи, застлан с мечи кожи. На него спяха две жени в мръснобели рокли до коленете. На едната бузата бе подпухнала и морава.
Пещера. Бях в пещера, слабо осветена от огнище и три борини на стената. Седях подпрян на голяма греда, забита в земята. Ръцете ми бяха вързани на гърба и за нея.
Изохках. Момичето се обърна стреснато. Имаше сини любопитни очи и дълга, лебедова шия.
— Къде съм? — изхриптях аз.
Тя се извърна уплашена към нара, увери се, че жените там спят и сложи пръст на устните си.
— Коя си ти? — попитах тихо.
— Онази… — Тя вдигна нагоре чудните си очи. — Дето блъсна.
Пак се върна усещането, че полудявам.
— Горе… — и отново посочи тавана.
— Не разбирам… — изпъшках.
Тя се обърна с гръб към мен. Опъна алабастровата си ръка и ми посочи дълга червена резка от охлузване, започваща от тила и губеща се в плата на роклята. После мина зад мен и усетих, че примката около китките ми се разхлаби. Помогна ми да стана.
Плесна се по челото.
— Забравих… Ти… болен!
Знаех — от девет дни. Следващият преглед пред комисията в София нямаше да мога да го премина успешно.
Тя мина зад нара и се върна с малка пръстена стомничка.
— Пий.
Прозвуча по-скоро като „пей“. Отпих. Водата бе някак мека и леко солена.
— Още… Още. Ще оздравееш!
— Какво е това? — попитах, преди да надигна пак стомничката.
— Жива вода. Бързо!
Направи няколко крачки и ме повика с жест.
Навлязохме в тясна и дълга галерия. Бях слаб, виеше ми се свят. Болката в тила блъскаше като чук в огромна ламарина. Момичето спря, подхвана ме под ръка и ме поведе. Вървяхме дълго. Първо усетих движение на въздуха, после в далечината видях светлина. Тя ме пусна и чух мекия й глас зад гърба си:
— Върви…
Слънцето ме удари в очите по-силно и от тоягата в тила. Обърнах се — момичето стоеше на входа на пещерата.
— Кои сте вие? — рекох с изсъхнали устни.
Тя посочи ниското криво дърво вляво от мен — там стоеше подпрян калашникът ми.
— Тръгвай — каза тихо. — Все по пътечката.
Погледнах напред — между хаотично намятани огромни скали се извиваше тънка и сива като смок чертичка.
— Забрави всичко — натърти тя.
Направих замаян няколко крачки.
— Хей.
Обърнах се. Момичето бе свалило баретата от главата си и я протягаше с нежелание към мен.
— Не — поклатих глава. — Подарявам ти я.
Тя се усмихна щастливо и изтича обратно…
Някак изведнъж озъбеният каменист пейзаж се смени с борове и ухаещи на пелин и мащерка поляни. След около половин час по маршрута срещнах разтревожените момчета от групата.
— Изглеждаш ужасно — ахна Серджо. — Да не си срещнал самодива?…
17.
Навлязоха в рядка горичка — повече дъбове, тук-там габър и ниски, сякаш изродени храсти. Равнината премина в хълмове, наподобяващи шкембето на полегнал великан. Появи се и дере, а от недрата му вятърът довя шум от вода и жабешко квакане.
Смрачаваше се.
Конете пръхтяха неспокойно и често се налагаше да ги пришпорват грубо. Двамата мълчаха, наострили всички сетива в себе си.
Воденицата изскочи пред тях като жива — така бе скрита в диплите на склона и между короните на дърветата, че я видяха едва когато пътят ги изплю пред нея. Бе прихлупена и крива, със стени от бели като черепи камъни и покрита с белезникави от лишеите плочи. Вратата зееше тъмна като паст на огромно животно и протяжно прискърцваше с ръждясалите си панти.