Бавно. Бавно — целият този свят се топи. Или отдалечава. И на негово място — тежките очи на Бат Терек.
— Ние, боговете, живеем от вярата на по-низшите от нас. Колкото повече вярващи, толкова повече души за нас. От тях черпим силата си. Това е основен закон. Това ни тласка във всички посоки на Всемира. Търсим и подчиняваме. Има много светове. Понякога срещаме хищници като нас и воюваме. Ето например Земята. След като победихме Албастий и йорегите, върнахме Боян Имен и отрядите му там. За кратко време те подчиниха голяма част от тогавашния цивилизован свят и наложиха вярата в нас.
— За кого говорите?
— За хуните. Настанихме се на една планина — тя още носи нашето име — Алпите. Много души… Но от света Яхве се появи тоя Иисус…
Бат Терек млъкна с изкривена от омраза физиономия.
— Е, загубихме Първата голяма война на Боговете. Загубихме и Втората. Но не и безвъзвратно. Тангра е подготвил реванш.
— Реванш? — повторих вяло. — Ами добре.
Май започнах да се уморявам.
— Реваншът зависи от теб.
— За първи път чувам нещо божие да чака на човек.
— Ти можеш ли да летиш като птица, макар тя да е по-нисша от теб? Или да улавяш миризмите като кучето?
— Не мога.
— Ето затова ти трябва да се върнеш в миналото.
Е, тоя път ме довърши.
— Какво минало бе?
— Във времето, когато Атила е бил младеж.
Не зная дали бяха богове, но че бяха луди…
— Видя ли коня? Това е Тулпар. Този, който се опита да го обязди, е алп Шурале. Трябва да направи последна, осма обиколка и ще стане господар на света, наречен Земя.
Засмях се жлъчно.
— Това е древна магия. По-древен от нея е само конят. Защото, нали, трябвало е да се роди той и след това да се направи магията.
— Щом вярвате в това… Как мога да ви разубедя? Няма да успея.
— Да, не можеш. Тулпар е като алпите — безсмъртен. Може да умре, ако пожелае сам или бъде посечен от меч, изкован от великия алп Хурса.
— Е, в такъв случай, той сигурно си припка някъде… Хрупка си зелена тревичка и се оглежда за млади кобилки.
Май се обидиха. Понякога сарказмът ми е извън поносимите норми.
— Не. Избрал е смъртта.
— Много недалновидно… А може би просто е бил обикновен кон?
— Не, не е бил.
Свих рамене: щом искате да си вярвате…
— Ти ще отидеш във времето на Атила и ще вземеш генетичен материал от Тулпар. Ще го донесеш и тук, на Земята, в двадесет и първи век, ще го клонираме. Тангра смята, че така ще запазим и пренесем древната магия. И България отново ще има велики дни.
— А Тангра — много души… Вие май си вярвате, а?
— Тангра мисли отдавна за това. Но нямаше човек.
— Майко мила! Но защо, защо аз?
— Ето заради това „майко мила“. Ти не викаш „боже мой“. Ти не вярваш в никакъв бог, нали? Ангелите на Иисус ще те засекат трудно.
— Какви ангели? Какъв Иисус?
— Миналото е много охранявано от победителите в Големите войни. Но ангелите следят за богове и богоподобни.
— Стига!
— Добре. Ето какво слагаме на масата. Ти получаваш безсмъртие, майка ти — жива вода, която ще я освободи от страданията.
— А ако откажа?
— По общия ред. Като душа си доста завършен. Казано по-възвишено: ще задоволиш материалните потребности на някой алп…
21.
Внезапно въздухът се раздвижи; пламъкът на борините се разлюля и сви. Вратата на воденицата изскърца и с трясък се затвори.
Елаур се втурна към нея. Дръпна — беше като закована.
Течението се изгуби така, както и се появи.
Аудан вкара меча в процепа на вратата и се опита да я отвори. Острието се изви до счупване.
В този момент по стълбите от мазето се чуха отчетливи стъпки.
Двамата мъже се извърнаха настръхнали с вдигнати високо борини.
Тя изплува от мрака на подземието и застана в края на жълто-червения кръг на светлината — висока, със спуснати дълги коси и тежки очи.
Елаур прикри Аудан; мечът бе на нивото на бедрото му и сочеше към жената. И тя проговори — спокойно и много студено:
— Това е моят дом. И въпреки че не съм ви канила, които и да сте, бъдете мои гости.
Говореше на славянски. Без да сваля меча, Елаур отговори на същия език:
— Пътят ни изведе тук. Съжалявам. Тръгваме си.
— Добре — вдигна тя рамене.
Той направи крачка назад.
— Вратата — напомни му Аудан.
— Ето меча. Удари резето с него.
— Опитах с моя.
— С този ще стане — каза бързо Елаур, без да откъсва очи от жената.
— Ще стане — кимна тя. — Но преследвачите ви са наблизо.
— Тя знае кои сме! — учуди се младежът.
— Знае — съгласи се навъсен колобърът.
— Е, оставате ли? — разпери ръце вещицата.