Проклета магия!
Очите ми са като вързани за нея.
А как ми иде да изрева, да приема най-грозния си вид, да забия острите си нокти в гърдите му и да ръфам с човка сърцето му, когато нарочно изостане и я докосне!…
О, Тангра! И това — да се мъча и гърча — ли е част от задачата ми?…
59.
Биляна първа усети безпокойството му.
— Чакар, какво има?
— Лошо — поклати глава алпът.
— Че то досега имаше ли хубаво? — подметнах аз.
Тя спря. Изчаках я. Чакар повървя по инерция. Спря на десетина крачки от нас и се обърна.
— Е? — бойко попита Биляна.
Поколеба се. Ако бях попитал аз, сигурно нямаше да ми отговори. Задъвка устна и призна:
— Хълмовете.
— Какво?
— Празни са.
— Моля те, Чакар!
— Няма ги.
— Кои?
— Конят и момчето.
Каза го троснато — като че ли трябваше да знаем за тях. Биляна вдигна рамене ядосана и тръгна. Последвах я. Чакар стоеше загледан напред и когато минах на милиметри от него, усетих беса, който вреше в огромното му и силно тяло. Но се пазеше и не можах да вляза в главата му.
Защото вече и аз мога „да чета“. Трудно, откъслечно, но достатъчно. Как стана? Кой или кое активира това, закодирано дълбоко в гените ми?…
До хълмовете вървя след нас.
Спряхме се в ниското, до малко изворче между две скали. Пихме вода. Биляна свали лъка от рамото си, сложи стрела на тетивата и понечи да тръгне към високото.
— Ще огледам.
— Недей — рече Чакар.
— А ако…
— Няма никой.
Той имаше някакво шесто чувство, някакъв негов орган засичаше живота около него. Трябваше му усилие, не беше отвътре. Може би бе придобито с тренировки… Ала действаше безотказно и вярно.
— Е? — ядоса се тя.
— Какво е?
— Какво ще правим тогава?
— Ще чакаме да се стъмни.
60.
Идеше ми да рева с глас! И защо да не рева? Та аз, сравнен с хората, съм на седемнайсет години!…
Орисниците. Тези дърти курви! Те са ме накиснали! Защо трябва толкова зелен да минавам през такова сито? И щом сега ме разпъват така, какво ли ме очаква в бъдеще? И има ли въобще бъдеще?…
Защото… Мамка му! Уф, държа се като човек…
Тук, на върха, открих: Радамант, онова чучело на две хиляди години, е сгрешил. С четиридесет и седем дни. Ето защо Тулпар и младият Аудан ги няма тук. Сега трябва да реша: да се откажа ли, или да ги търся. Бат-Терек бе категоричен: решавам аз.
А как? И защо аз?
Защо бе сгрешил дъртият Радамант? Спомних си дума по дума какво му бях казал. Точно. Обаче… Ако тръбата?… Или Делян и Биляна не са ме насочвали правилно?…
Да се върна?… Ами те ще се съберат, това е ясно като това, че Аждаха е гадно същество. Ако не са се събрали… Не, не са — целуват се в ниското. Ръката на човека шари там, където — какво не бих дал? — така ми се искаше да е моята…
Майната му!
Защо този смъртен трябва да оплоди омагьосаната самодива?… Орисниците! Пак те!
Видях каква сила има нареченото. И все пак… И все пак… Винаги има пътечка, която води на друго място като големия и павиран с плочи път…
Орисниците… А защо аз я искам така? Не е ли и това наречено?…
Ударих с юмрук по земята. Станах. Заобикалях като преял кон по върха.
А ако не се съберат?… Ако е наречено друго, ако открия малката пътечка, успоредна на широкия път?… Ако тя все пак обърне взор към мен?…
Трябва да намеря коня. Непременно. А чий син ще го язди…
61.
Положението се оказа не толкова розово, колкото го бе описал царят.
Смъртниците-киргизи бяха младежи от бедни родове от цялата степ. Преди много години се набирали наистина само киргизи, но сега имаше от всички племена — башкорти, масгути, тюрки, баджанаци. Но най-много бяха куманите. Бяха дошли да се замогнат от войната. Бяха лошо екипирани и се надяваха да се снабдят с оръжие от врага. Както и с коне, тъй като близките им ги бяха изпратили с кранти на умиране. Бяха като чужди за основния състав на туранската армия и ги третираха като такива съвсем откровено.
Ат започна с войнишкия казан. Направи инспекция на готвачите и веднага обеси главния. Оказа се, че са крали яко.
Подобно бе положението и със зобта и сеното за конете.
После строи всички на полето и лично прегледа състоянието им един по един. Отдели стотина коня, които не ставаха за нищо, и ги подмени с тези, предназначени за клане. Успя да измоли известно количество оръжие от складовете и го раздаде на най-зле въоръжените.
Имаше много болни и с незараснали рани. Лекуваше ги от движение, между другото, мъж на средна възраст на име Маджи. Ат го освободи от всички други задължения, позволи му да си избере още двама и им вмени да се занимават само с болестите на другарите си.