Е, заболя ме.
Но защо Делян? И кой „водеше“ вещицата?
И докато мислех, пак по навик „опипвах“ околността за нехора. И колкото повече задълбавах в разсъжденията, толкова по-рядко го правех. Исках да стигнем някое човешко поселище, да вземем коне и колкото си може по-бързо да напуснем Кашан. Първо, защото трябваше да стигнем до Аудан и Тулпар, второ — налагаше се да изведа Делян и Биляна от враждебната среда. Знаех, че така, на галоп, трудно ще се съсредоточа и вляза в същността на събитията.
Аз съм млад алп. Оказа се, че съм и зелен.
Сепна ме чувството за много храсти. Огледах се — малко бяха. Дали някой не се мъчеше да се маскира?…
— Гръб в гръб! — изревах и извадих меча си.
И Делян, и Биляна бяха бойци. За каква част от секундата застанахме в кръг, рамо в рамо?
Почти закъсняхме. Защото в същия момент мракът около нас оживя. Въздухът затрепери от викове, фучене и звън на оръжие. Дребни фигури в широки дрехи закръжиха около нас. Усетих, че Биляна замахна.
Аз просто убих. Набоде се на меча ми и го наклони с тежестта си. Добре, че в лявата държах нож и пресрещнах с него някакво острие. И пак убих… Вече имаше врагове и зад гърба ми. Убивах, убивах… Бяха се скупчили около Делян. Подкарах ги като при коситба. Отдавна не бях клал така…
Успяхме да съберем отново рамене.
Отдръпнаха се като по команда.
Обаче Биляна смъкна лъка от гърба си, издигна се на десетина метра и замята по тях стрелите на Хурса. Охкане — пукот — пламък… Охкане — пукот — пламък…
Изчезнаха така, както и се появиха — внезапно, като мисъл…
Приближих до едно от горящите тела. Разгърнах широката черна роба.
Дявол.
Черен. Рогат. Космат. И с копита.
— Искам някой жив!
Двамата се хвърлиха вдясно и вляво. Чу се шум от боричкане, къс нечовешки вик и после гласът на Делян:
— Тук!
Стрелата го бе ударила в слабините и там зееше огромна кървава дупка. Гърчеше се и стенеше. Дори и дяволът усеща болка…
— Кой си ти?
Изгледа ме с такава злоба, че ако не си бях „пуснал“ завеса, сигурно щях да се разболея.
— Кой ви изпрати?
Опита се да ме заплюе. Когато се надигаше, видя зад мен Делян. Измуча и с последни сили се опита да се хвърли към него. Забих ножа под брадата му и сложих ръка между рогата. Късно — успях само да доловя „Човекът!… Човекът…“
— Какво се случи? — попита приближилата се Биляна.
Какво ли не бих дал, за да получа жокер на този въпрос!…
66.
На зазоряване се натъкнахме на село и аз за първи път видях как са живели моите прадеди. Село?… Лагер от юрти. Пасящи табуни около тях. Много кучета…
Заради тях ме оставиха в степта, а двамата — Биляна и Чакар, влязоха в него. Видях как минаха край псетата, едва не ги настъпиха, но те не помръднаха. Не ги видяха, не ги подушиха…
Да се чудя?… Аз, който се бих и убивах дяволи… който уплаши до смърт вещица със самолет в спомените си… Та кучетата да ме смаят… И все пак… Ту влизах, ту излизах от кошмара, в който ме вкара Чакар. Хубавото бе, че поне не ме стряскаше с ястребовата си глава. Знам (каза го с половин уста), че това го измъчва и изтощава. Губи сили. И какво му пречи, когато сме само тримата, да си ходи с нея?… Едва ли моята погнуса.
Хванах негов поглед. Не към мен. Към Биляна. Той… Глупости. Та той не е човек. И може ли да има чувства?
Спомних си как бе побеснял, когато се стовари върху Аждаха Младия. Щом може да мрази така, значи може и да обича. И да ревнува… Защото в погледа му имаше ревност. От мен.
Яздихме на откраднатите коне цял ден. Все на изток — срещу слънцето. Ядохме ли? Пихме ли вода?… Вече не си спомнях, защото бях така уморен, че дори не ми се спеше. Чакар твърдеше друго: мечът „прониквал“ в мен, неговото „аз“ се сливало с моето и затова била тази превъзбуда.
Глупости… Кога ще свърши този лош сън? Кога ще се върна в оня, реалния свят, където хората са си хора, няма зли вещици и черни дяволи, а хубавите момичета са просто момичета… При мама… момчетата от взвода… България…
България. Клел съм се в нея — да я браня. И съм тук в името на нейното бъдеще — във време, когато самата нея я няма.
Биляна се събуди и ръката й покри очите ми.
— Не спиш ли?
— Не — поклатих глава.
Лежахме край малко дере. На десетина крачки шумеше поточе, на още толкова пръхтяха отмъкнатите от хонското поселение коне. Край главите ни цвърчаха щурци, мъчеха се да ги надвикат двойка непознати птици. Отгоре висеше голяма, кръгла и млечно бяла луна.