— Чакар? — озърна се тя.
— Излезе в степта — посочих зад поточето. — Моли се.
Тя вече не ме чуваше — и двете й ръце шареха по тялото ми.
— Не се моли — каза унесено.
— Какво прави тогава?
— Как го казвате вие… Гледа на света и ставащото край него отстрани.
— Медитира? — учудих се аз.
Не чух какво ми отговори. И дали ми отговори? Потънах в косите й и бялото й алабастрово тяло…
67.
До полунощ тримата обиколиха лагера и подбраха трийсет мъже, които бяха отраснали в планини. На зазоряване се промъкнаха на две групи до скалите и използвайки пукнатини и издатини, запълзяха нагоре. Трима се изпуснаха и загинаха. Но останалите успяха да стигнат горе. Нямаше стража. Промъкнаха се по стената и при вратите срещнаха първите войници. Завързаха ожесточен бой. Вече почти бяха овладели портата, когато емирът на крепостта заповяда на своите да прекратят съпротивата.
— Ще ви пусна да минете — каза той. — Но не искам да пострада никой от поданиците ми.
— Ако дадеш хиляда коня, хиляда брони и толкова шлемове — заинати се Ат.
Прие — та отвън вече напираха десет хиляди туранци.
Така Ат облече своите бойци в желязо и ги качи на млади и силни коне.
Огромната армия изпълзя като змия от тясната планинска клисура и пред нея се ширна плодородна долина, чийто край не се виждаше.
Арбуга свали дланта от челото си и се обърна към Ат.
— И сега?
— При Боз-бий! — извика той и пришпори Тулпар.
68.
Седях с кръстосани крака сред високата дъхава трева, дланите ми лежаха кротко на коленете. Мускулите ми бяха отпуснати, раменете, ставите… Светът е една люлка… Насам… натам… И тези звезди… едри като гроздове…
Отпуснах се. Но звездите ме дразнят… Притворих очи — моите, ястребовите, защото и от човешкия си облик избягах…
Биляна… Не. Далеч от Биляна… Ако мисля за нея, никога няма да мога да застана на брега на реката. Реката — ставащото, животът… Или ако я видя, тя трябва да е там, в реката…
Посиня. Всичко посиня. Аз… аз се рея. Нали съм алп. Ястреб. Или алп-ястреб… Алп, който лети. Ястреб, който богува…
Вещицата… Синьото започна да избледнява, а земята под мен да се приближава стремително. Рано… рано е.
Какво стана?
Реката е под мен — огромна, бяла, сребърна… И дълга. От единия хоризонт до другия. Накъдето и да се завъртя — все хоризонт. Сивкав. Трептящ… трептящ като омара.
Аудан. Бъдещият Атила. Мечът на Тангра. Бръснещ степен вятър. Бич Божи — така го наричаха в земите, където живееха и господстваха нашите врагове. Ето го — пръстът му се забожда в една от посоките на света и хиляди конници като лава от вулкан потичат натам. Но това е по-късно… по-късно…
Сега той набира сили… Планината Каф… Начело на смъртниците-киргизи — модел на конница от безмилостни и бързи като мисъл воини… Такава, която дълго време няма да има никой, освен Тангра… Боз-бий… Албастий… Набегът на побратимите Ат и Арбуга в стана на Аждаха… После към тях се присъединяват стоте елбири, които той освободи от йорежки плен на пиратския кораб… Нощ… нощ… Вървят… колона в мрака… Мрак — с нож да го режеш… Кулата на Албастий… Къде е? Вещицата…
Пропука. Нещо пропука. Като лед през март, когато по него преминава претоварена каруца.
Видях ги — любеха се. В тревата. Катурнаха се встрани и самодивата, без да изпуска слабините му, го обязди. И започна едно бясно надпрепускане…
Ледът се счупи. И аз, със зинала уста, отворени ноздри и крещящи очи, се сринах в ледената вода…
Дланите ми се изхлузиха от коленете и паднаха като отрязани на тревата.
Синьото се срути… Навсякъде край мен падаха огромни като канари сини късове и потъваха в бялата сребърна река без плясък и пръски…
Мракът се стовари на раменете ми… Бухаше бухал. Като че в ухото ми изквака жаба.
Вещицата… Там, някъде в случващото се напред, би трябвало и да се появи. Напънах се — опитах се за кой ли път да възстановя до най-малки подробности ученото за това време…
Вещицата… Вещицата…
Нищо.
А трябва да се сетя… Трябва.
69.
Ат раздели своите смъртници на три колони по двеста души, а пространството между тях насити с малки разезди. Когато срещнеха противник, в зависимост от силата му, той ги прегрупираше или викаше на помощ Арбуга с неговите хусари. Но това се случваше рядко. Бързите конници изпреварваха организацията на всякаква съпротива и в края на седмицата стигнаха ниски хълмове. На един от тях се извисяваше тъмна каменна крепост.