Но самата тя не го дочака — обгърна го с тънките си ръце. Гъвкавото й като самодивска сабя тяло се прилепи към него. Всичките му сетива се стрелнаха към нея… Пълните й алени устни се впиха в неговите.
Светът се завъртя и шатрата потъна в някакъв прорязан от звезди мрак.
— Обичам те — прошепна Ат.
И в същото време усети болката в гръкляна, въздухът изведнъж изчезна, той отвори широко уста… Светът бавно се намести, шатрата се върна с трясък. И болка… Очите му се фокусираха и той видя срещу себе си огромна миша муцуна. Малки черни очички искряха от злоба, а силни ръце, покрити със ситна сива козина, го стискаха за гърлото.
— Боз… — опита се да извика и спря без дъх.
Огромната мишка отвори уста и ситни зъби приближиха лицето му. Той разбра, че се опитва да докопа гърлото му, и със сетни усилия успя да я отблъсне. Падна в ложето, опита се да извика, но страшното същество с тяло на изкусителна жена и глава на гризач отново го затисна като планина. Завря лакът в разтворената паст и се опита да освободи шията си от захвата на пръстите, които го стискаха като менгеме.
— Няма да ми избягаш! — изломоти звярът, който бе заел мястото на Боз-бий. — Мой си!
Усети, че губи сили. „Нима е краят?…“ — помисли Ат ясно и с някаква лекота.
Следващото му движение бе по-скоро гърч, отколкото осъзната съпротива. Съществото отхвръкна назад. Ат отвори уста като да глътне света, хвана гърлото си с две ръце, свежият въздух, който нахлу като ураган в дробовете му, го килна назад. Успя само да извика с последните си останали силици:
— Арбуга!
121.
Елбирите пристигнаха.
Стройни, излети като в един калъп. С изсечени като от камък лица. Очи, които пронизват.
— Те са маята на твоя народ — чух зад себе си гласа на Чакар. — Тези, които оцелеят в битката срещу йорегите, ще се слеят с конниците, които ще доведат Арбуга и Татра, и в следващите години ще се забърка една чудата смес, от която ще изкристализира гвардията на Тангра — българите. Предстои много. Възход. Падения. Слава. Забрава. И пак възход… Възход, който ти ще видиш и изживееш.
Кимнах замаяно с глава.
122.
Арбуга влетя като бесен в шатрата. Видя налитащия върху Ат звяр. Такова нещо не бе зървал и в най-лошите си сънища: женско тяло с дълги крака и големи гърди… но покрито със ситна козина и огромна миша глава.
Миг преди острите зъби от внушителната муцуна да се впият в гърлото на побратима, копието му потъна със страшна сила между плешките на съществото.
Последва рев, от който потрепери цялата шатра. Факлите свиха пламъка си. Едната угасна. Кучето отвън залая. После шатрата се заклати и вътре влезе Тулпар с побелели от ужас очи.
Звярът се замята на копието. Арбуга политна назад, но не пусна дръжката. После угасна и другата факла. Той усети, че тежестта върху копието изчезна и съобрази, че жертвата му се е измъкнала.
Кучето се бе промъкнало вътре и залая ожесточено. Тулпар изцвили и събори нещо.
— Арбуга — дочу слабия повик на Ат.
Шатрата пламна откъм входа.
Елбирът се огледа на неочакваната светлина. Звяра го нямаше. Встрани от ложето видя огромна дупка в стената на шатрата. Бе избягало оттам… Ат се изправи от ложето и започна да плюе.
Тулпар танцуваше като полудял върху трупа на размазаното куче.
Пламна и ложето.
Арбуга се хвърли към побратима си, подхвана го, прехвърли ръката му над врата си и го повлече навън. Пътьом Ат сграбчи изпуснатия си меч.
След тях като подивял изскочи и Тулпар.
— Какво стана? — попита с побелели устни Арбуга.
Ат успя да се задържи на крака. Подпря се на меча. Погледът му попадна на роба. Направи няколко крачки. Ритна го. Изохка.
— Камък — констатира безсилно.
— Знам — кимна Арбуга. После злорадо подметна: — Боз-бий, а?
— Не беше Боз-бий — кисело призна Ат. — Алп-бий Сомор.
— Курвата? — не се учуди кой знае колко Арбуга. — Тя пък защо ти е навита?
— Знам ли? — разкърши врата си Ат.
123.
Вървим — двеста тежковъоръжени воини. Отпред са конниците-елбири — натоварени с желязо и оръжие. Още по-напред, вляво и вдясно и най-отзад летят на своите коне елбирите-казаци — голи до кръста, но с не по-малко саби, ножове и боздугани по себе си.
След конницата вървят пешаците — сто самодиви с медни брони и шлемове, прилични на корони. През рамо са преметнали високи лъкове, а на гърба им има натъпкани със стрели от бучиниш колчани. Сабите на кръста им са тънки, но дори Чакар се отнася с уважение към тях — казва, че с нея разсичали кон на две.
След тях сме ние — Горян, Биляна, алпът и аз. Направо мирни жители — само с мечове и коне без брони.