Това бе толкова невероятно за Ат, че той изгуби ценни секунди, за да смени посоката на Тулпар. Войниците край него нададоха победоносен рев. Застигаше го бавно, но сигурно. Подканяше коня си с леки боцкания на шпорите и къси, дрезгави подвиквания.
Трябваше, трябваше да го настигне! Ако влезеше в крепостта, губеше всякаква надежда да стигне до Боз-бий! Съжали, че няма лък в себе си.
Ето, вече е на хвърлей копие от приведения над гривата на коня си Тама-тархан. Очите му откриха края на ризницата и Ат се изправи на стремената. Вдигна ръка…
Конникът се извърна и като че ли забави ход. Тулпар скъси разстоянието между тях с десетина метра.
Вятърът отметна гъстата черна коса назад и лицето на Черния конник се откри.
Ат извика.
Отпред яздеше баща му Алвар! Лицето му бе сгърчено, невярващо, че краят е дошъл, че ето — най-близкият му, синът Аудан — ще го прободе…
Ат отпусна копието.
Тулпар, бягащ на върха на силите си и усетил спирането на атаката, намали рязко темпото.
Албастий се отдалечи. И, вече влизайки между вратите, вдигна меч и се изсмя победоносно.
Портите се затвориха със скърцане и трясък.
Първи до тях стигна Горян. Десетина метра не му достигнаха да докопа Албастий. Змеят опита да ги отвори, но те вече явно бяха залостени. Тогава вдигна огромния си боздуган и го стовари ядно върху тях. После още веднъж.
Още не бе затихнал тътенът от този удар, когато пристигна и Ат.
В този момент на зъберите се появиха множество облечени в черно бойци и започнаха да хвърлят копия и стрели.
Ат вдигна щит над главата си.
Змеят изпъна двете си ръце нагоре и без да обръща внимание на чаткащите по него остриета, изрева така, че стените се разклатиха. После в безсилие и яд хвърли огромното си оръжие към портите. Те изкънтяха и се разтресоха.
Тракането на стрелите по щита на Ат спря и той надникна внимателно изпод него.
135.
Облакът от стрели ме отряза от Ат. Конят ми се сепна и зави наляво. Там налетях на последните отстъпващи йореги, а сетне и на самодиви от отряда на Русана. Те спряха на линията, където стигаха противниковите стрели, и свалиха своите лъкове. Забръмчаха тетивите им. Жалко. Ефектът бе почти нулев — съвсем малко от стрелите им достигаха до зъберите.
Отгоре започнаха да хвърлят камъни по Ат. Змеят изрева и застана пред него, за да го предпази.
В този момент иззад гърба на самодивите започнаха да излизат стройни мъже с искрящи брони и железни хонски маски на лицата. В ръцете си държаха високи лъкове, каквито не бях виждал никъде досега. И стрелите им бяха по-дълги и със сиви пера отзад. Движеха се бързо и сигурно, криейки се зад кръглите си щитове с озъбен вълк в средата. Пускаха стрела, вдигаха щита пред себе си и без да спират, вадеха друга от колчана. И пак опъваха тетивите… Стрелите им стигаха до най-високата част на стената и оттам с викове започнаха да падат първите улучени.
Когато влязоха в обсега на йорежките лъкове, отгоре вече просто не стреляха, защото се криеха зад зъберите — така точно поразяваха непознатите воини.
Погледнах вляво и вдясно — докъдето ми стигнеше погледът, те вървяха като на учение и убиваха хладнокръвно. Няколко групички йореги, заели кръгова отбрана, бяха просто направени на таралежи. Десетина садумци се опитаха да се доберат до вратите на крепостта с бягане. Отстреляха ги, сякаш бяха на лов.
— Кои са тези? — успях да попитам.
— Вълците на алп Барин — с вдървени устни отговори една от самодивите наблизо.
Ат свали щита от главата си. Огледа се, видя, че няма никой по зъберите, и пришпори коня си като луд. Подкара го към вратата. Имах чувството, че иска да се блъсне в нея и да я пробие с глава… Или да си я счупи в израз на отчаяние. Е, поумня. На десетина метра от нея вдигна копието си и замахна.
Главата ми забуча и зъбите ми изтръпнаха като след удар с юмрук. Сетне чух гласа на Чакар в главата си: „Върни се бързо! Веднага!“
Копието на Ат описа къса дъга и се тресна в огромните двери. Светът заскърца, земята потрепери, блесна огън като от огромна авиационна бомба… Каква ти бомба — сякаш падна крилата ракета. Вратите се килнаха и срутиха назад като детско лего. После дясната кула започна да се рони камък по камък… Между зъберите се показа тялото на огромна змия. Питон? Анаконда?… Те биха изглеждали като скъсана връв пред звяра горе на стената.
И преди да успея да преглътна, в рамките на крепостната врата застана най-голямата котка, която бих могъл да си представя…
Черепът ми сигурно набъбна до размерите на земното кълбо от рева на Чакар: „Още ли се моташ? Веднага! При мен!“