— Вода — изхърка Чакар.
Хвърлих му меха, защото видях, че Биляна се свлича. Прихванах я под мишниците. Тя отвори помътнелите си очи и зяпна към струята, която алпът изливаше отгоре й.
Седнаха на земята. Биляна се изкиска късо и нервно.
— Размина ни се, а? — и бутна Чакар с лакът.
Той поклати глава, тялото му се напрегна и в очите му избуя бяс и омраза.
— Изпуснах го.
Въртях глава от единия към другия.
— Кого?
Чакар удари с юмрук в земята. Уцели малка локва, образувала се от разлятата вода, и разхвърчалите се пръски ни оплескаха и тримата. Избърса с уморено движение лицето си и рече:
— Камаил.
139.
— Хвани конете — казах на Делян и той препусна към горичката в ниското, където се бяха скрили.
— Оцеля, така ли? — попита с уморен глас Биляна. — След тоя…
Не можа да намери дума и очерта с длани нещо като голямо кълбо.
— Оцеля.
— Защо?
— Целеше само теб и силата на удара му бе слаба.
— Ти знаеше, че ще нападне, нали?
Какво да й кажа — че е фасулска работа? Или да се заоправдавам, че само съм предполагал?
— И не ми каза?
Вдигнах рамене. Тя наведе лице. Измежду ройналите се коси видях, че скулата й заигра.
— В твоята игра ние с Делян имаме ли някаква цена?
Ама разговор се заформя! Добре, че е каталясала и няма лък под ръка… Тръсна глава, вдигна лице и сините й очи се вторачиха в мен.
— Ще свърши ли тоя кошмар, Чакаре? — попита тъжно.
— Да.
— Кога?
— Сега.
— Какво? — стресна се Биляна.
— Тръгваме — казах равно. — Обратно.
Скочи. Наведе се над мен и завря лице в моето, търсейки потвърждение.
— Лъжеш, копеле!
Но в гласа й имаше нещо по така…
140.
Ат се изправи тежко. Беше тъмно като в рог, но усещаше тръпнещото тяло на Тулпар. Горе, високо горе се виждаше кръглата светлинка от гърлото на капана. Усети някакво движение наблизо и трескаво затърси оръжие по себе си.
— Ат? — чу глас.
Отпусна се — Татра.
— Ти?
— Двамата сме с Арбуга.
Ат се наведе и опипа коня. Жив беше… Отдъхна си и викна:
— Намерете стена и тръгнете по нея. Трябва да има изход — усещам движение на въздуха.
— Дали? — обади се Арбуга. — Внимавай, тук някъде трябва да е и Сомор. Не съм сигурен, че я убих.
Ама че положение… Ат настръхна и заопипва пода около Тулпар. Намери го — мечът му бе паднал на няколко метра от главата на коня. Взе го и протегна лявата си ръка. Натъкна се на грапавата повърхност на стената и след кратко колебание тръгна по нея натам, откъдето му се струваше, че идва повей.
Някъде отсреща побратимите му се спънаха в нещо и заругаха. И само след секунди извикаха:
— Стената повива!
Тръгна към тях с опъната ръка и също се спъна. Падна с лице върху някакво тяло, брадата и устните му се оцапаха с нещо лепкаво и влажно. Когато ставаше, напипа къса козина и се дръпна като опарен. Сомор!
— Налетя ли ти? — изхихика Арбуга.
— Прекършени са й мераците вече — жлъчно подметна Татра.
Напипа стена. Подпря се и избърса с ръкав оцапаното си лице. И усети още по-силно въздушното течение. Нямаше го и светлия кръг от гърлото на кладенеца — още един знак, че вървяха по странична галерия.
Май почти едновременно видяха плахата светлинка, защото тясното тъмно пространство закънтя от виковете им.
Пред тях се простираше широк коридор, облицован отгоре, отдолу и встрани с дялани каменни плочи. Току под тавана плуваха малки като юмрук бели облачета и осветяваха докъдето им стигаше погледът.
А погледът достигаше до…
Побратимите извикаха и трескаво хванаха оръжията си.
На около петдесетина метра, осветен от скупчилите се край него бели топки, стоеше Албастий. Огромен, с глава до тавана и целият в желязо и мощ, алпът ги чакаше, без да помръдне.
— Той ли е? — попита с пресъхнало гърло Татра.
— Той — избърса с другия лакът плувналото си в пот лице Ат.
— Ами тогава какво чакаме? — вдигна рамене Арбуга.
Тримата извикаха „хур“ и тръгнаха напред, опрели рамене един в друг. В средата Арбуга държеше изправено напред това, което бе останало от копието на прадядо му Лаиш, а Татра и Ат стискаха потъмнелите от йорежка кръв мечове.
Албастий се раздвижи. Чу се шум от падаща вода. Таванът пред него като че ли се продъни и в коридора бухна огромна вълна. Блъсна се в стените и подгонена от страшните очи на Тама-тархан, с бяла пяна по гърбицата, опряла в тавана, с грохот се устреми към тримата елбири.
Те се спряха пребледнели. Татра направи крачка и се притисна в стената. Ат се разкрачи и се подпря на меча. Арбуга отпусна копието, втренчен в идващата вода, и смаяно констатира: