— Виждам го!… — После асимилира това и задърпа другарите си: — Магия! Магия!…
Ат отначало не разбра, извърна лице към побратима си, сетне вдигна лявата си ръка и разтърка очи. Там, в дъното, осветен и свиреп, Албастий продължаваше да стои и ги наблюдава. Осъзна какво искаше да каже Арбуга: нямаше никаква вода. Инак не би трябвало да вижда Черния. Ат се засмя нервно, хвана подръка Арбуга и го дръпна напред.
Водата достигна до тях. Инстинктивно спряха в очакване на удар. Нищо…
Вълната се запени, засъска и започна да се смалява и връща назад.
— Хур! — извика зад гърба им Татра и ги изпревари.
Албастий замахна и към тях полетя тежко копие със святкащ връх. На пътя му се оказа сакланът. Тресна в него и го събори по гръб, но ризницата, кована от алп Хурса, издържа.
Побратимите отговориха с мощно „Тангра“ и полетяха напред.
В този момент от един страничен вход, който не бяха забелязали дотогава, започнаха да излизат ония високи и светли мъже с големите лъкове.
141.
Яздихме целия следобед.
Чакар бе мрачен и така вглъбен в себе си, че на моменти бе почти враждебен. Попари радостта ни от пътуването към дома. Дотолкова, че с Биляна започнахме да се съмняваме дали там, закъдето вървяхме, ни чака нещо добро. И това се засили особено когато той спря до една могила, скочи от коня и заяви:
— Ще нощуваме тук.
— Защо? — присви очи Биляна. — По мои сметки до час и половина-два сме при входа на тунела.
— Искам да стигнем там по светло — рече безизразно алпът.
— Има почти три часа, докато слънцето се скрие.
— До сутринта ще останем тук.
Разседлахме конете. Аз събрах съчки и запалих огън, а Биляна изкара от торбите ни сушено месо, някакви корени и грудки и с половин уста обяви, че ще вари каша.
Чакар се качи на върха на могилата и седна с кръстосани крака. Беше с ястребовата глава и като че ли забрави за нас и света.
Отказа да яде.
Смрачи се. По небето изгряха първите звезди. Оцъкли се луната — жълта и студена.
Биляна заспа в прегръдките ми. Внимателно се освободих от ръцете й и подложих под главата й коженото си наметало. Погледнах към могилата и изрязаната на фона на звездите там фигура, но не се реших да наруша усамотението й.
Заведох конете в близкото дере на водопой. Яребица и десетина малки излетяха подплашени изпод краката ми. Конете запръхтяха, единият се изтръгна от ръцете ми и побягна в степта.
Вкарах двата във водата и наплисках гърбовете им. След малко избягалият се върна и завря муцуна в рамото ми. Прегърнах го през шията и притиснах глава към топлата му козина, ухаеща на спарено сено. Погалих го по кадифените бърни и въздъхнах.
Върнах се.
Чакар все така стоеше на върха на могилата. Единствената промяна — беше с човешка глава. Кой знае защо реших, че това е покана за разговор. Изкачих се тежко и спрях зад гърба му. Изкашлях се.
Без да се обръща, като че ли допреди секунди сме разговаряли, той каза:
— Седни де.
Минах пред него и клекнах така, че да виждам осветеното му от луната лице.
— Утре ще бъдем в нашето време.
Никога не бях помислял, че с него сме от едно време. Но с някакво вътрешно сетиво усетих, че му стана някак леко и ведро след тия думи. И се учудих: нима изпитва носталгия?
— Страдам — кимна той. — Зверски.
Замълчахме. Облак закри луната и стана по-тъмно.
— Всичко ще е наред.
Дадох си сметка, че в главата ми плува облещен въпросът на въпросите: какво ще правя оттук нататък. Засмях се късо:
— Дано!
И погледнах към ниското, където спеше Биляна.
— Няма да я видиш никога повече.
Гласът на Чакар бе равен, но някъде дълбоко в него долових съчувствие.
— Защо? — успях да попитам, въпреки голямата бодлива топка, която застана на гърлото ми.
И си дадох сметка, че през цялото време съм съзнавал, че ще се случи нещо подобно.
— Такава е тяхната раса. Събират се с мъж, забременяват и тя никога вече не се връща при него.
Скочих.
— Тя… тя бременна ли е?
Мълча цяла вечност. Направих крачка към него и посегнах към рамото му. Той хвана ръката ми и въздъхна:
— Тя не ти ли каза?
— Не.
Помълча и каза неохотно:
— Бременна е.
И пусна — не, запокити — ръката ми ядно.
— А, не… В такъв случай аз…
— Там, в Самодивия, ни чакат. От моята раса или вашите стари богове — наричай ги както искаш. Те ще я вземат, ще я отведат в нашия свят Чулман и ще я върнат, след като се освободи от плода си. Навярно дори няма да помни какво се е случило.
— Щото такава е нейната раса? — подметнах жлъчно.
— Не. Защото така ще е по-добре за нея и детето.