— Глупости!
— Може би си прав да смяташ така. Да, то трябва да расте с майка. Но какво да правим, след като е орисано с необикновена мисия?
— Моето дете? Какво — с две глави ли ще е?
— Не.
— Тогава?
— Той ще е новият Атила. Реваншът на Тангра на света Земя.
— Плюя на вашия реванш!
Чакар разтри слепоочията си и каза уморено:
— Не плюй. Ти също си част от него.
— Не ви ли стига това досега?
— Не. Ще се върнеш в своя свят и своето време. Воювай. Участвай във всички мисии на армията. Набирай опит. Той ще те потърси.
— Вашият Тангра ли?
— Не. Твоят син.
142.
Албастий се срина на пода, набучен като таралеж със стрели. Загърчи се. Изведнъж избухна пламък и го скри.
Някъде отзад излязоха двама здравеняци. Трябва да бяха алпите Теку и Мечок, защото единият бе с глава на овен, а другият — на мечка. Стрелците с лък им направиха почтително път и те приближиха към огъня. Този с овнешката глава носеше внушително копие с дълъг почти лакът наконечник. Замахна и го заби в средата на пламъците. Сякаш ги поля с вода. Вдигна се облак пара, после се чу жален вик и Ат отново видя Албастий — гърчеше се на пода, а дебелото копие стърчеше от корема му.
Алп Мечок приближи с огромен дори за него меч с бляскаво острие и го вдигна за удар. Режещият му ръб закачи едно от блестящите кълбета, които осветяваха коридора, и то се пръсна на ситни искри. Изчака, загледан надолу, и замахна. Виковете на Албастий се смесиха с трясъка на желязото в каменните плочи, тъмночервената му кръв потече на тънки струйки към процепите в тях… Главата му отхвръкна, търколи се облещена по пода и спря в стената.
Алп Теку я набоде на копието си и я вдигна с озъбено лице.
— Тангра! — извика с дрезгав глас.
— Тангра! — подеха лъконосците.
Алп Мечок свали ризницата от обезглавения труп и я подаде на Ат.
Той се дръпна импулсивно.
— Ти я заслужи, човеко — каза меко алпът.
— Тангра! — извикаха пак другите.
— Вземи я. Върни се горе. Събери хората си и знай, че Тангра е благословил всичко, което си намислил.
Ат пое ризницата. Татра и Арбуга му помогнаха да я облече.
Теку посочи с пръст тавана:
— Горният свят е твой. А този — той свали ръката си към продължението на коридора, тънещо в мрак, — е наш…
143.
Когато се приготвиха и яхнаха конете, аз им казах:
— Ще яздите около час и ще стигнете камъка, с който обозначихме мястото, където е Тунела. Край него ще видите огромен леопард. Не се плашете. Продължете пътя си — все едно че не го забелязвате. И най-важното: мислете за нещо много, много странично и чуждо за ситуацията. „Затворете“ главите си. Никаква сянка от мисъл за това, което преживяхме и видяхме. Особено за мен. И каквото и да става край вас, не му обръщайте внимание. То не ви касае. Вие трябва да стъпите на камъка и да минете в Самодивия. Това е най-важното.
Делян ме гледаше стреснат.
— А ти?
Вдигнах рамене:
— По-добре да не знаеш.
144.
Плячката — оръжие, злато и скъпи платове — едва се побра в петдесетината каруци, които откриха из крепостта.
Изпратиха ги десетина от странните стрелци. Студени и мълчаливи през цялото време, сега те се усмихваха несръчно в напън да покажат благоразположение. Стояха през няколко метра един от друг, кимаха и говореха нещо. Ат напъна слуха си да чуе какво казват, но не успя да различи думите.
Вече бяха далече от крепостта на Албастий, когато спряха на високото и се обърнаха назад.
— Знаеш ли какво говореха воините край пътя? — попита Боз-бий.
Ат подкара коня си към нея и я хвана за ръката.
— „Забравете всичко“. Това повтаряха непрекъснато.
Ат поклати глава:
— Май наистина е по-добре да забравим всичко.
— Ще успеем ли? — поклати глава Арбуга.
— Очевидно трябва — въздъхна Татра.
Изчакаха колоната да се източи покрай тях. Ат спря каруцата, на която бе натоварен Тулпар заради счупените си крака. Помилва животното и му каза няколко мили думи.
Побратимите стояха все така загледани в далечината, където само тънка струйка дим показваше, че е бушувала война.
— И какво? — учуди се на щукналата му мисъл Татра. — Значи Злото е мъртво, а?
— Злото? — стрелна го Арбуга. — Мъртво?
— Ами да! Няма Албастий и йореги, няма Зло!
— Глупости — плю на земята Арбуга. — Винаги има Зло!
Ат ги погледна развеселен и се засмя късо.
— Но е победимо!
Грабна поводите на коня на Боз-бий, пришпори своя и подкара към залязващото слънце, заливайки света с щастливия си смях…
145.
Когато двамата се скриха от погледа ми, слязох от могилата. Съблякох плетената броня и кожената куртка. Събрах и останалия си багаж в торбите по седлото. После свалих букаите от краката на коня и го плеснах нежно по задницата.