Робърт Шекли
Резерват
— Страхотно местенце, нали, капитане? — небрежно каза Симънс, докато гледаше през илюминатора. — Истински Рай.
Той се прозя.
— Още е рано да излизаме — отговори капитан Килпейпър и видя как се разтегна физиономията на разочарования биолог.
— Но, капитане…
— Не!
Килпейпър отново погледна пейзажа навън. Трева, осеяна тук-там с червени цветя. Изглеждаше толкова свежа, колкото и при кацането на кораба преди два дни. Отдясно се виждаше гора от кафяви дървета с жълти и оранжеви листа. Отляво се простираха хълмове, оцветени в зелено и синьо. Недалеч от кораба малък водопад пенеше водите си, падащи от не много висока скала.
Дървета, цветя и така нататък. Откъдето и да я погледнеше, планетата изглеждаше изрядна. Точно това смущаваше Килпейпър и го караше да бъде подозрителен. Беше сменил през живота си две жени и пет нови кораба и от опит знаеше, че под очарователната външност можеше да се крие какво ли не. Петнадесет години полети… От тях за спомен му останаха само бръчки по челото и бели коси по главата, но те не бяха разсеяли неговата подозрителност.
— Ето отчетите, сър.
Помощник-капитанът Морини му подаде тесте ситно изписани листове. На широкото, грубовато лице на Морини се четеше явно нетърпение. Зад вратата се чуваше шепот и нервно пристъпяне от крак на крак. Там чакаше екипажът, за да чуе какво ще каже този път капитанът.
На всички страшно им се искаше да излязат навън.
Килпейпър бавно прелисти бланките с данни. Все едно и също, както и в предишните четири комплекта. Въздухът е годен за дишане, не съдържа опасни микроорганизми, никакви бактерии, никаква радиация. В гората има някакви животни, но досега не са се появили. Приборите показват, че на няколко километра на юг има голяма маса метал. Възможно е в планината да има богато рудно находище. Трябва да се изследва по-подробно.
— Всичко е прекрасно — каза Килпейпър с огорчение. Резултатите от наблюденията предизвикваха у него неясна тревога. От опит знаеше, че всяка планета е поне малко неуютна. Най-добре е всичко де си изучи предварително, за да не те сполети някоя беда.
— Може ли да излезем, сър? — попита дребосъкът Морини и застана до вратата.
Килпейпър буквално почувства как екипажът отвън затаи дъх.
— Не знам — капитанът се почеса по врата, сякаш там търсеше причина за нов отказ. Сигурен беше, че има нещо, което не е наред. Накрая се реши. — Добре, но при засилена охрана. Да излязат четирима. Да не се отдалечават на повече от десет метра от кораба.
Трябваше да ги пусне въпреки нежеланието си. Иначе, след шестнадесет месеца полет в тесния задушен кораб, те просто щяха да се разбунтуват.
Симънс пъхна ръце в джобовете на панталона и каза:
— Това значи ли, че и на учените им е разрешено да излизат?
— Разбира се. И аз ще дойда. В края на краищата, няма да е кой знае каква загуба, дори експедицията ни да загине.
След шестнадесет месеца, прекарани в задушната, изкуствено обновявана атмосфера на кораба, въздухът на безименната планета им се стори сладък като пролетно ухание. От гората духаше слаб, ободряващ ветрец.
Капитан Килпейпър скръсти ръце и внимателно пое няколко порции от свежия полъх, сякаш искаше да го анализира. Четири човека от екипажа се разхождаха напред-назад и с наслада вдишваха чистия въздух. Учените се събраха заедно, за да обсъдят откъде да започнат. Симънс се наведе и откъсна една тревичка.
— Странна работа — промърмори той, докато оглеждаше растението срещу светлината.
— Какво му е странното? — попита Килпейпър.
— Ами разгледайте го — кльощавият биолог вдигна тревичката още по-високо. — Стъблото е гладко. Никаква следа от клетъчен строеж. Я да видим това… — и той се наведе към едно червено цвете.
— Ей! Имаме си гости! — астронавтът с фамилия Флин първи забеляза туземците. Те излязоха от гората и смело тръгнаха към хората.
Килпейпър бързо хвърли поглед към кораба. Охраната си беше на мястото, при оръдията. За всеки случай докосна оръжието си в кобура и остана в очакване.
— Виж ти! — обади се Иреймик.
Той беше лингвистът на експедицията и разглеждаше приближаващите аборигени с професионален интерес. Останалите просто зяпаха.
Отпред крачеше същество с шия като на жираф, не по-къса от два и петдесет, но с дебели къси крака. Имаше весела и приветлива физиономия. И за капак — виолетова кожа на големи бели точки.
Следваха го пет белоснежни зверчета с важен и глуповат вид, големи колкото териер.
Най-отзад се влачеше червен дебелак с огромна опашка — поне петнадесет метра.
Всички спряха пред хората и се поклониха. Мина една минута в мълчание, после се разнесе взрив от смях.