Нанси потрепера.
— Тръпки ме побиват от него — рече тя. — Макар, да си призная, той е голяма атракция. Не всяка домакиня може да попадне на колесат. И ще ти кажа, Пит, много връзки пуснах, за да го доведа в къщата си, но сега ми се иска да не съм го канила. Има нещо лукаво в него.
— Знаеш ли защо е тук, на Земята искам да кажа.
— Не знам. Имам впечатлението, че е просто турист. Макар и да не мога да си представя такова същество да бъде просто турист.
— Мисля, че си права.
— Пит — обърна се тя към него, — разкажи ми за себе си. Вестниците съобщават…
Той се усмихна.
— Знам, върнал съм се от гроба.
— Но всъщност, не си. Разбирам, че е невъзможно. Кого сме погребали? Всички, разбираш ли, просто всички бяхме на погребението и всеки си мислеше, че си ти. А не е било възможно да си ти. Каквото и да…
— Нанси — прекъсна я Максуел. — върнах се едва вчера. Открих, че съм мъртъв, апартаментът ми е нает, загубил съм работата си и…
— Изглежда невъзможно. Такива неща в действителността не се случват. Не разбирам как е станало.
— И на мен самия не ми е съвсем ясно — рече й Максуел. — По-късно, предполагам, ще открия повече неща.
— Както и да е — продължи Нанси, — ти си тук, всичко е наред и ако не искаш да говориш за това, ще кажа на всички, че предпочиташ така.
— Много мило от твоя страна. Но от това нищо няма да излезе.
— За вестникарите не се тревожи — успокои го Нанси. — тук няма хора от вестниците. Обикновено ги пусках, няколко отбрани, на които мислех, че мога да се доверя. Но в тях не можеш да имаш доверие. Открих го от собствен опит. Така че няма да те безпокоят.
— Разбрах, че имаш една картина.
— Значи, знаеш за картината. Да отидем да я видим. Тя е най-забележителното нещо, което имам. Представяш ли си, от Ламбърт. При това — изчезнала. По-късно ще ти обясня как се намери, но няма да ти казвам колко ми струва. На никого няма да кажа. Срамувам се от цената й.
— Голяма ли е, или малка?
— Голяма — отвърна Нанси. — И човек трябва да е много внимателен. Толкова лесно можеш да се излъжеш. Дори не заговорих за купуване, докато не я разгледа експерт. Всъщност, двама експерти. Да сверя мненията им, макар, мисля, не беше необходимо.
— И без съмнение, това е Ламбърт?
— Никакви съмнения. Аз самата почти бях убедена. Никой никога не е рисувал като Ламбърт. Но възможно е, разбира се, да са му подражавали и аз трябваше да съм сигурна.
— Какво знаеш за Ламбърт? — запита Максуел. — Нещо повече от нас? Нещо, което го няма в книгите?
— Не. Действително, не много. Нито пък за него като за човек. Защо питаш?
— Защото си така развълнувана.
— Да, наистина. Та малко ли е да намериш една неизвестна картина на Ламбърт? Имам още две от него, но тази е нещо специално. Защото е била загубена. Е, да, всъщност не знам дали „загубена“ е точната дума. Вероятно ще е по-добре да кажа, че никога не се е знаело за нея. Никъде не е отбелязано да я е рисувал. Поне няма запазени сведения. А тя е една от така наречените му гротески. Човек трудно би помислил, че такова нещо може да се загуби, забута или да се случи каквото и да е с него. За някоя от ранния му период, да, това би било допустимо.
Прекосиха стаята, заобикаляйки насъбралите се на малки групички гости.
— Ето я — каза Нанси.
Провряха се през тълпата, която се бе струпала пред стената с картината. Максуел наклони глава, за да я разгледа.
Различаваше се някак си от цветните репродукции, които видя в библиотеката сутринта. Това е, каза си той, от по-големия размер, от колоритността и чистотата на цветовете, което донякъде се губеше в цветните репродукции. Но той разбра, че това не е всичко. Различни бяха пейзажът, и съществата там. Пейзажът — по-скоро земен, пространства със сиви хълмове, кафяви храсти и необичайни папратовидни дървета. Група създания, които биха могли да бъдат гноми, са се запътили нанякъде по далечен хълм; същество, прилично на таласъм седеше под едно дърво и очевидно спеше, облегнато на ствола, прихлупило някаква шапка над очите. И други същества имаше — страшни, цинични, с гнусни тела и лица, смразяващи кръвта в жилите.
Върху билото на далечен хълм с плосък връх, в подножието на който се събираше голяма тълпа от разни същества, се открояваше малко черно петно на фона на сивото небе.
Максуел ахна от учудване, бързо се приближи, спря се и застана неподвижен, изопнат, страхуваше се да не се издаде.
Струваше му се невъзможно никой да не го е забелязал. Сигурно някой го е забелязал, но не е сметнал, че си заслужава да го споменава, или пък не е бил сигурен и не е пожелал да каже нищо за него.
Но за Максуел нямаше съмнение. Беше сигурен в това, което виждаше. Онова малко, черно петно на далечния връх беше Артефакта!