Выбрать главу

Робърт Шекли

Резултатът

Ръцете му бяха много изморени, но той вдигна длетото и чука отново. Бе почти привършил. Още няколко букви и надписът, изрязан дълбоко в твърдия гранит, щеше да бъде довършен. Той оформи последната точка и се изправи, като пусна небрежно инструментите си върху пода на пещерата. След това гордо избърса потта от изцапаното си брадясало лице и прочете написаното.

ИЗРАСНАЛ ОТ ТИНЯТА НА ПЛАНЕТАТА, ГОЛ И БЕЗЗАЩИТЕН, АЗ СИ ИЗРАБОТИХ ИНСТРУМЕНТИ. СТРОЯХ И РАЗРУШАВАХ, СЪЗДАВАХ И УНИЩОЖАВАХ. АЗ СЪЗДАДОХ НЕЩО ПО-ВЕЛИКО ОТ МЕН САМИЯ И ТО МЕ УНИЩОЖИ. МОЕТО ИМЕ Е ЧОВЕК И ТОВА Е ПОСЛЕДНОТО МИ ДЕЛО.

Той се усмихна. Онова, което бе написал, беше хубаво. Може би не достатъчно грамотно, но заслужена почит към човешката раса, написана от последния човек. Той погледна инструментите до краката си. Тъй като нямаше за какво повече да ги използва, той ги накара да изчезнат и понеже бе огладнял от продължителната работа, клекна сред отломките в пещерата и си създаде обяд. Погледа храната известно време, като се чудеше какво липсва, а после бавничко създаде маса и стол, прибори за хранене и чинии. Беше притеснен. Отново ги бе забравил.

Въпреки че нямаше нужда да бърза, той се нахрани надве-натри, забелязвайки странния факт, че когато не мислеше за нещо специално, винаги си създаваше хамбургер, пюре от картофи, грах, хляб и сладолед. Навик, реши той. Когато приключи, накара остатъците от храната да изчезнат, а заедно с тях и чиниите, приборите и масата. Стола остави. Седнал в него, той се загледа замислено в надписа. Чудесен е, помисли, но никой човек освен мен никога няма да го прочете.

Съвсем сигурно бе, че е последният човек на Земята. Войната бе унищожителна. Унищожителна, както само човекът, това придирчиво животно, би могъл да я направи. В тази война нямаше неутрални. Нямаше посредници. Човек можеше да бъде на едната или на другата страна. Бактерии, газ и радиация бяха обвили Земята като огромен облак. В първите дни на войната едно непобедимо тайно оръжие непрекъснато биваше побеждавано от друго тайно оръжие. И след като последната ръка натисна последния бутон, бомбите биваха насочвани и взривявани автоматично и продължиха да валят върху Земята. Нещастната Земя се превърна в огромна пустиня от полюс до полюс, без никакво живо същество, растение или животно.

Той бе наблюдавал голяма част от всичко това. Бе изчакал, докато се убеди напълно, че и последната бомба е паднала, а после се бе върнал.

„Много умно от твоя страна — помисли си горчиво, гледайки през отвора на пещерата към равнината от застинала лава, върху която почиваше корабът му, и към извитите планини зад нея. — Ти си предател… Но кой ли се интересува от това?“

Той бе капитан от отбраната на Западното полукълбо. След два дни бойни действия, той бе разбрал какъв ще бъде краят. Напълни един кръстосвач с консервиран въздух, храна и вода и отлетя. Знаеше, че сред тревогата и разрухата, никой няма да забележи отсъствието му. След няколко дни вече нямаше и кой да забележи. Бе насочил кораба към тъмната страна на Луната и бе чакал там. Това бе една дванадесетдневна война. Той бе предположил, че ще продължи четиринадесет дена. Но трябваше да изчака цели шест месеца, докато престанат да падат автоматично изстрелваните ракети. Тогава се завърна.

За да установи, че е единственият оживял…

Бе очаквал и други да осъзнаят безсмислието на всичко това, да натоварят кораби и също да се насочат към тъмната страна на Луната. Явно не са имали време, макар и да са изпитвали желание. Бе си мислил, че ще намери разпръснати групи оживели, но не бе открил никого. Войната се оказа напълно унищожителна.

Кацането върху Земята би трябвало да го убие, тъй като въздухът бе отровен. На него не му пукаше. И бе останал жив. Като да притежаваше имунитет към различните вируси и радиация или може би това бе част от новата му сила. Със сигурност бе попадал на достатъчно бактерии и радиация, докато обикаляше Земята с кораба си. От руините на един град до тези на друг, през взривени равнини и долини, из новонагънатите и изкривени планини. Не бе намерил никакъв живот, но бе открил нещо.

Той можеше да създава. Осъзна тази си сила на третия си ден на Земята. Разсеяно бе помислил, че му се иска да има някое дърво по средата на разтопените и втвърдени скали и метал. И дървото се бе появило. През останалата част на деня той си правеше опити и установи, че може да създаде всичко, за което някога е чувал или е виждал.

Нещата, които познаваше добре, можеше и да създава по-добре. Онова, което знаеше само от книгите или разговорите — дворци например — обикновено се получаваше някак объркано и несигурно, макар че той можеше да го направи почти идеално, ако поработеше с ума си върху подробностите. Всичко, което създаваше, бе триизмерно. Дори храната имаше вкус на храна и като че ли го засищаше. Можеше да забрави напълно за някое от създанията си, да заспи, а когато се събудеше, то пак си бе на място. Можеше също така и да „отсъздава“. Достатъчно бе само да се замисли по-съсредоточено и създаденото от него изчезваше. Колкото по-голямо бе то, толкова по-дълго трябваше да се съсредоточи.