— Малка русалке, малка русалке, аз те обичам. Вземи ме за мъж, защото те обичам.
Но русалката поклати глава.
— Ти имаш човешка душа — отговори тя. — Само ако пропъдиш душата си, бих могла да те залюбя.
И младият рибар си каза: „За какво ми е моята душа? Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам. Разбира се, че ще я пропъдя и ще изживея много радости!“ И вик на щастие се изтръгна от устните му, той се изправи в шарената си лодка и протегна ръце към русалката.
— Аз ще пропъдя душата си — извика той — и ти ще станеш моя жена, а аз ще стана твой мъж и в дълбините на морето ще живеем заедно, и ти ще ми покажеш всичко, за което си ми пяла, а аз ще правя всичко, каквото пожелаеш, и няма да се разделим цял живот.
А малката русалка се засмя от радост и закри лицето си с ръце.
— Но как да пропъдя душата си? — възкликна младият рибар. — Кажи ми как и ще видиш, че ще го направя.
— Уви, не зная. — каза малката русалка. — Морските хора нямат душа. — И тя потъна в дълбините, вперила в него тъжен поглед.
И тъй, рано на другата сутрин, преди още слънцето да се вдигне една педя над хълмовете, младият рибар отиде в дома на свещеника и почука три пъти на вратата.
Послушникът погледна през прозорчето, видя кой е, дръпна резето и му каза:
— Влез!
И младият рибар престъпи прага и коленичи на дъхавите рогозки на пода, извика на свещеника, който четеше от святата книга, и му каза:
— Отче, аз любя морска девойка, но моята душа ми пречи да изпълня желанието си. Кажи ми как мога да пропъдя душата си, защото всъщност тя не ми трябва. Каква стойност има душата за мен? Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам.
А свещеникът се заудря в гърдите и отговори.
— Горко ти, горко ти, ти си полудял или си ял някаква отровна билка, защото душата е най-благородната част от човека и ни е била дадена от Бога, за да я използуваме за благородни неща. Няма нищо по-скъпоценно от човешката душа, няма нищо земно, което може да се сравни с нея. Тя струва колкото всичкото злато на света и е по-скъпоценна от рубините на царете. Не мисли, синко мой, повече за това, защото за такъв грях няма прошка. Морските хора, те са загубени й тези, които общуват с тях, са също загубени. Те са като дивите зверове, които не знаят кое е добро и кое е зло, и господ не е умрял заради тях.
Очите на младия рибар се наляха със сълзи, когато чу жестоките слова на свещеника, той се изправи и му каза:
— Отче, фавните живеят в гората и са щастливи, а по скалите седят тритони с арфи от червено злато. Позволи ми да бъда като тях, моля ти се, защото те живеят като цветята. Каква полза имам аз от моята душа, щом тя стои между мен и съществото, което любя?
— Телесната любов е низка — възкликна свещеникът и смръщи вежди — и низки и зли са нечестивите същества, които Бог търпи да кръстосват неговия свят. Проклети да са горските фавни, проклети да са морските певци! Чувал съм ги нощно време и те са се мъчили да ме отклонят от моите молитви. Те ми чукат на прозореца и се смеят. Те ми шепнат на ушите разкази за своите пагубни радости. Те ме изкушават със съблазни, а когато понеча да се моля, кривят се насреща ми. Те са загубени, казвам ти, те са загубени. За тях няма рай, няма и ад и нито на едното, нито на другото място ще прославят те божието име.
— Отче, ти не знаеш какво говориш! — извика младият рибар. — Веднъж хванах с мрежата си дъщерята на морския цар. Тя е по-хубава от зорницата и по-бяла от месеца. Зарад нейната снага съм готов да дам душата си, а зарад нейната любов съм готов да се откажа от рая. — Кажи ми това, което те питам, и ме остави да си отида с мир.
— Махни се! Махни се! — извика свещеникът. — Твоята любима е загубена и ти ще бъдеш загубен с нея. — И не му даде благословия, и го изпъди от къщата си.
А младият рибар се запъти към пазарището и вървеше бавно, с оборена глава, като човек, постигнат от скръб.
И когато го видяха да идва, търговците зашепнаха помежду си, а един от тях излезе напред да го пресрещне, извика го по име и му рече: