И тогава магьосниците се разпискаха като ястреби и отлетяха, а мъртвешки бледото лице, което го бе наблюдавало, се разкриви от пристъп на болка. Мъжът отиде до една горичка и изсвири. Нискорасло конче със сребърни такъми изтича насреща му. Той скочи на седлото, обърна се и тъжно погледна младия рибар.
А червенокосата магьосница също се опита да отлети, но рибарят я хвана за китките и здраво я стисна.
— Пусни ме — извика тя — и ме остави да си отида! Защото ти назова онова, което не биваше да назовеш, и направи знака, който не може да се гледа.
— Не — отговори той, — няма да те пусна, докато не ми кажеш тайната.
— Каква тайна? — попита магьосницата. Тя се боричкаше с него като дива котка и хапеше покритите си с пяна устни.
— Ти знаеш — отговори той. Тревистозелените й очи се замъглиха от сълзи и тя каза на рибаря:
— Искай от мене всичко друго, но не и това!
Той се изсмя и я стисна още по-здраво.
И когато видя, че не може да се освободи, тя му пошепна:
— Аз съвсем не съм по-грозна от дъщерите на морето и не съм по-малко чаровна от ония, които живеят в сините води. — И се попритисна до него и доближи лице до неговото.
Но той я отблъсна начумерено и каза:
— Ако не си изпълниш обещанието, ще те убия, защото си вероломна магьосница.
Тя посивя като цвета на дивия рожков и потрепери.
— Тъй да бъде — промърмори. — Душата си е твоя, а не моя. Прави с нея каквото искаш.
И извади от колана си едно ножче с дръжка от кожа на зелена усойница и му го даде.
— За какво ми е то? — попита я той учудено. Тя помълча няколко мига и ужас се изписа на лицето й. После отметна назад косата от челото си и със странна усмивка му рече:
— Това, което хората наричат сянка на тялото, не е сянка на тялото, а е тялото на душата. Застани на морския бряг с гръб към месечината и отрежи в краката си сянката, която е тяло на душата ти, заповядай на душата да те напусне и тя ще го направи.
Младият рибар се разтрепери.
— Вярно ли е това? — промълви той.
— Вярно е, но бих искала да не ти го казвам! — извика тя и с ридание се притисна до краката му.
Той я отстрани от себе си и я остави в буйната трева, отиде до ръба на склона, затъкна ножа в колана си и заслиза надолу.
А душата му, която беше в него, се обади и рече:
— Слушай! Живяла съм с тебе толкова години и съм била твой слуга. Не ме пропъждай сега — нима съм ти сторила някакво зло?
А младият рибар се изсмя:
— Не си ми сторила никакво зло, но нямам нужда от тебе — отговори той. — Светът е широк, освен него има и рай, и ад, и тоя здрачен дом между тях. Върви, където щеш, и недей ме тревожи, защото моята любов ме зове.
И душата му се замоли жаловито, но той не й обръщаше внимание и скачаше от скала на скала, бързоног като дива коза. Най-после стигна равнището и жълтия морски бряг.
С бронзови ръце и нозе, строен като гръцка статуя, той застана на пясъка с гръб към месечината и от пяната се подадоха бели ръце, които го викаха, а от вълните се издигнаха неясни образи и го приветствуваха. Пред него лежеше сянката му, която беше тялото на неговата душа, а зад него месечината висеше във въздуха с цвета на пчелен мед. И душата му каза:
— Щом наистина трябва да ме пропъдиш от себе си, не ме отпращай без сърце. Светът е жесток, дай ми твоето сърце да го отнеса със себе си.
Той поклати глава и се усмихна.
— С какво ще любя моята любима, ако ти дам сърцето си? — възкликна той.
— Бъди милостив — каза душата, — дай ми сърцето си, защото светът е много жесток и мене ме е страх.
— Моето сърце принадлежи на моята любима — отговори той, — затова не се бави, ами си върви.
— Не бива ли и аз да любя? — попита душата.
— Върви си, защото нямам нужда от тебе — извика младият рибар, извади ножчето с дръжка от кожа на зелена усойница и отряза сянката пред краката си. Тя се вдигна, застана пред него и го изгледа, и беше същата като самия него.
Той се отдръпна, затъкна ножа в колана си и усети, че го обзема страхопочитание.
— Върви си — промърмори той — и не ми се мяркай повече пред очите.
— Не, ние трябва да се срещнем пак — каза Душата. Гласът й бе нисък, подобен на флейта, а устните й почти не мърдаха, когато говореше!
— Как ще се срещнем? — възкликна младият рибар. — Да не ме последваш в морските дълбини?
— Веднъж в годината ще идвам на това място и ще те викам — каза душата. — Може случайно да ти дотрябвам.
— За какво ли ще ми дотрябваш? — извика младият рибар. — Но да бъде както искаш. — И се хвърли във водата и тритоните надуха роговете си, и малката русалка се вдигна да го посрещне, обви ръце около шията му и го целуна по устата.