Джейн Ан Кренц
Рицарят
1
Лунната светлина му подхождаше.
Облян от сребристите лъчи, които къпеха поляната, Гейбриъл Банър, граф Уайлд, изглеждаше тайнствен и опасен като оживяла легенда.
Фийби Лейтън спря кобилата си в сянката на дърветата и затаи дъх, щом Уайлд се насочи към нея. Опита се да успокои треперещите си ръце, стиснала здраво юздите. Не беше сега времето да губи самообладание. Тя бе дама, заета с изключително важна мисия.
Но й трябваше помощта на някой истински рицар, а очевидно изборът не беше особено голям. Всъщност Уайлд бе единственият кандидат, за когото знаеше, че притежава необходимите качества. Но първо трябваше да го убеди да се нагърби със задачата.
Вече седмици наред работеше върху своя план. До тази вечер този затворен в себе си граф, който живееше съвсем уединено, не бе проявил и капка интерес към умишлено интригуващите й писма. Съвсем отчаяна, тя бе прибягнала до друга тактика. В усилията си да го примами вън от бърлогата му тя бе заложила като стръв онази апетитна хапка, на която знаеше, че той не би устоял.
Фактът, че тази нощ той е тук, на този самотен междуселски път в Съсекс, означаваше, че най-сетне е успяла да го примами на среща.
Уайлд не знаеше коя е тя. В писмото се бе подписала като Забулената дама. Фийби съжаляваше, че й се наложи да прибегне до тази дребна измама, но все пак това бе крайно наложително. Ако Уайлд е наясно със самоличността й още в началото на това начинание, той със сигурност ще откаже да й помогне. Трябва първо да го убеди да приеме задачата й и едва тогава да разкрие коя е в действителност, Фийби беше напълно сигурна, че щом веднъж той схване смисъла на всичко това, ще види колко основателна е била първоначалната й потайност.
Не, Уайлд не знаеше коя е, но пък Фийби го познаваше добре.
Тя не го бе виждала почти от осем години. Тогава самата тя беше на шестнадесет и си го представяше като оживяла легенда, един благороден, храбър рицар, истински герой от средновековен рицарски роман. В нейните очи тогава му липсваха само блестящи доспехи и меч.
Въпреки че Фийби ясно си спомняше кога за последен път го видя, тя беше сигурна, че Гейбриъл не помни почти нищо за нея. Тогава той бе прекалено зает да крои планове как да избяга със сестра й, Мередит.
Сега, когато той беше тук, Фийби усети как я изгаря огромно любопитство. За лош късмет булото, което носеше, и бледата лунна светлина не й позволяваха да прецени колко се е променил през изминалите години.
Първото й впечатление бе, че изглежда някак по-голям, отколкото го помнеше. По-висок. Някак по-силен. Раменете му изглеждаха по-широки под голямото му палто. Тесните му панталони очертаваха мускулестите форми на бедрата му. Извитата периферия на шапката му скриваше чертите му в непроницаема, заплашителна тъмнина.
В един тревожен миг Фийби се зачуди дали пък това не е друг мъж. Може би към нея се приближаваше истински злодей, някой разбойник или нещо още по-лошо. Тя се размърда нервно на седлото. Ако се случеше нещо лошо тази нощ, горкичките й опечалени близки несъмнено щяха (и в техните очи — с пълно право) да напишат на надгробния й камък нещо подходящо за случая. НАЙ-НАКРАЯ ТЯ ПЛАТИ ЦЕНАТА ЗА БЕЗРАЗСЪДСТВОТО СИ — ето това би свършило чудесна работа. Всички от семейството й бяха настроени ужасно наставнически към нея и до един смятаха, че Фийби е прекарала целия си живот, като непрекъснато си е търсила белята. И този път може и да си я е намерила.
— Предполагам, вие сте мистериозната Забулена дама? — хладно попита Гейбриъл.
Заля я огромно облекчение. Съмненията на Фийби относно самоличността на този мъж бяха мигновено разсеяни. Нямаше начин да сбърка мрачните, стържещи нотки в гласа му, макар и да не го бе чувала почти осем години. Но това, което я изненада, бяха леките тръпки на очакване, които този глас събуди у нея. Тя за миг се намръщи на странната си реакция.
— Добър вечер, милорд — каза тя.
Гейбриъл спря черния си жребец на няколко стъпки от нея.
— Получих последната ви бележка, мадам. И я намирам за крайно дразнеща, както и всички останали.
Фийби преглътна разтревожено, току-що осъзнала, че той не е в особено жизнерадостно настроение.
— Надявах се да изостря интереса ви, сър.
— Ужасно ненавиждам лъжите и заблудите.
— Разбирам — рече Фийби и сърцето й се сви. Ненавижда лъжите и заблудите. Изведнъж започна да се съмнява дали не бе направила сериозна тактическа грешка, като избра да работи с Уайлд. Колко хубаво, че реши да излезе забулена тази нощ, помисли си тя. Определено не й се искаше той да разбере коя е, ако тази нощ сделката се провали. — Както и да е, доволна съм, че приехте поканата ми.