— Добър вечер, мадам. Мислех, че вече спиш.
— Ами, май не ми се спи.
— Виждам — за миг в очите му проблесна задоволство. — Да не би да си дошла, за да се извиниш за лошото си поведение следобед и за няколкочасовото сърдене?
— Не, разбира се, че не. Имах пълно право да се ядосам и да се сърдя колкото си искам — тя пристъпи още по-близо и надникна в книгата в ръцете му. Сърцето й трепна от радост, когато видя коя е. — Както виждам, четеш Смъртта на Артур.
— Да. Много се радвам, че отново я притежавам — Гейбриъл леко се усмихна. — Струва ми се, че още не съм ти благодарил, както подобава.
— О, не е нужно — тя се почувства истински щастлива, че е харесал подаръка й. — Радвам се, че успях да го намеря за теб.
Погледът на Гейбриъл не трепваше.
— Бъди сигурна, че ще ти върна жеста.
— Сега сме квит — рече тя. — Все пак, до известна степен именно благодарение на теб си върнах Дамата в кулата, нали?
— Да, може и така да се каже — Гейбриъл продължаваше да я наблюдава напрегнато. — Защо не можеше да заспиш?
Фийби почувства, че се изчервява под проницателния му поглед. И наистина се радваше, че е застанала в сянката.
— Мислех.
— О, нима? Е, как е, интересно ли е мисленето?
— Няма нужда да си толкова саркастичен, милорд. Говоря съвсем сериозно. Мислех за нашия брак.
Изражението на Гейбриъл беше съвсем непроницаемо.
— Може би си се чудела дали пък не си направила ужасна грешка? Малко късно е да съжаляваш, мадам. Нали знаеш поговорката за онзи, който се жени прибързано.
— И има предостатъчно време да съжалява. Да, чувала съм я, благодаря. Но не това исках да обсъдим.
Гейбриъл се поколеба, тъй като не бе очаквал точно такъв отговор.
— Тогава за какво искаш да говорим?
— За нашето бъдеще, милорд.
— Какво за него?
— Зная, че се отнасяш много скептично към чувството любов, Гейбриъл.
— Целият ми опит показва, че точно това чувство никога не е донесло нещо добро, а само неприятности на мъжете.
Внезапно Фийби разбра, че напрежението е станало нетърпимо. За да го поотслаби, тя започна да върви насам-натам из стаята. Спря се пред камината и заразглежда красивия часовник, който стоеше на лавицата над нея.
— Е, добре. Но проблемът е там, че аз не съм толкова скептично настроена спрямо това чувство, Гейбриъл.
Устните му се извиха в горчива усмивка.
— Това ми е добре известно.
— Мислех си, колко сме различни в това отношение — продължи тя. — В началото си мислех, че нежеланието ти да се отдадеш на това чувство се дължи на факта, че сестра ми промени решението си, след като избяга с теб. Зная, че сигурно си бил дълбоко наранен.
— Щях да се възстановя много бързо от този удар — хладно рече Гейбриъл. — Но възстановяването от финансовото ми разоряване и от куршума в рамото ми отне повече време. Все пак признавам, че тази случка ми даде много полезен урок относно опасностите, когато човек остави чувствата да го ръководят.
— Но това не е била единствената случка, която ти е послужила за урок, нали? — тихо попита Фийби.
— За какво пък намекваш сега, по дяволите?
Тя се приближи до нощното му шкафче и погледна малкото мъжки принадлежности, които бяха наредени там. Взе една черна лакирана кутийка, украсена със сребърен обков.
— Мисля, че си научил този урок много по-рано през живота си. Двамата с теб сме отгледани при толкова различни обстоятелства, нали, Гейбриъл?
— Това изказване ми се струва основателно — отвърна той. — Баща ти има титла, която идва от няколко поколения назад, а и огромно състояние. През целия си живот си расла в разкош. Парите и властта наистина правят нещата много различни.
— Не това имах предвид. Говоря ти за факта, че семейството ми е много задружно. Вярно е, че цял живот са се отнасяли с мен като с бебе. Семейството ми винаги е било прекалено наставнически настроено към мен и в някои отношения въобще не ме разбират. Но винаги са ме обичали. И аз винаги съм го знаела. А ти не си имал това щастие.
Гейбриъл застина.
— Какво се опитваш да кажеш, Фийби?
Тя се извърна с лице към него.
— Майка ти е починала, когато си бил много малък. Останал ти е само баща ти, а той, струва ми се, е предпочитал компанията на книгите си. Не е ли така?
— Баща ми беше човек, отдаден на науката — Гейбриъл затвори книгата в скута си. — Съвсем естествено е да се посвети на книгите си.
— Не мисля, че е било толкова естествено — възрази Фийби. — Мисля, че е трябвало да се посвети на теб. Или най-малкото, трябвало е да ти обръща не по-малко внимание, отколкото на книгите си.
— Фийби, това е абсолютно безпредметен разговор. Нямаш представа за какво говориш. Струва ми се, че е най-добре да си легнеш.