— Не ме отпращай, Гейбриъл — Фийби бързо остави малката черна кутийка на масичката. Прекоси стаята до мястото, където седеше Гейбриъл, и се спря точно пред него. — Моля те!
Той се усмихна сухо.
— Не те отпращам, а те пращам да си легнеш. Няма нужда да драматизираме ситуацията, скъпа.
— Цялата вечер мислих по този въпрос и вече съм убедена, че причината да се плашиш от любовта е, че не й вярваш. А причината да не й вярваш е, че много хора, които са твърдели, че те обичат, са те изоставили.
— Фийби, това са пълни глупости.
— Не, изслушай ме. Всичко е съвсем логично и обяснява толкова много неща — тя падна на колене до него и сложи ръка на бедрото му. — Майка ти те е обичала, но е умряла. Баща ти е трябвало да те обича, но през повечето време не ти е обръщал внимание. Мислел си, че сестра ми те обича, защото поиска да избяга с теб, но тя просто е търсела начин да избяга от друг проблем. Нищо чудно, че не вярваш вече в любовта.
Гейбриъл вдигна вежди.
— И това ли са логичните заключения, над които си се блъскала цяла нощ в спалнята си?
— Да, това са.
— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но си си губила времето, скъпа. Щеше да е много по-добре, ако бе слязла на вечеря. Сигурно сега умираш от глад.
Фийби го гледаше отчаяно.
— Ти си ужасно твърдоглав!
— Ако с това искаш да кажеш, че не се оставям да ме поднесе този тип женска логика, която прилагаш в момента, значи си права, наистина съм твърдоглав.
Фийби беше вбесена. Скочи на крака и извика:
— Знаеш ли какво мисля? Мисля, че освен че си твърдоглав, си и страхливец!
— Не за пръв път ме наричаш страхливец — тихо каза Гейбриъл. — Но за късмет, не се обиждам толкова лесно. Някои мъже биха приели подобна забележка доста остро. Особено ако идва от съпругата им.
— О, нима? Е, нека ти кажа нещо, Гейбриъл. За щастие аз съм не по-малко твърдоглава от теб. Все още вярвам, че някъде дълбоко в себе си ме обичаш. Мисля, че те е страх да си го признаеш и точно затова те наричам страхливец.
— Е, разбира се, и ти имаш право на мнение.
— Върви по дяволите, Гейбриъл — Фийби тупна е крак от безсилна ярост. — Понякога си отвратителен!
Тя се врътна и изтича през свързващата врата обратно в тъмната си спалня.
Вече в безопасност от другата страна, тя блъсна вратата и започна да кръстосва стаята си. Проклет да е! Щеше да я подлуди с ината си да не признае нежните си чувства. А тя знаеше, че той изпитва нещо. Не искаше да повярва, че се е лъгала толкова жестоко за него.
Мисълта, че през всичките тези години може и да се е лъгала за Гейбриъл, беше толкова ужасна, че дори не искаше да я допусне в съзнанието си. Тя вече бе омъжена за него. Бъдещето й бе неразривно свързано с този човек. Трябваше да открие начин да събуди благородния, идеалистичен рицар, който знаеше, че се крие под циничната външна обвивка.
Но пък да беснее пред него и да го нарича страхливец в лицето може би не бе най-многообещаващият начин да се справи с тази трудна задача.
Точно тогава нещо влетя през отворения прозорец съвсем безшумно, Фийби не разбра, че нещо е било хвърлено от улицата отдолу, докато не чу леко тупване на леглото й.
Стресната, тя се извърна и застина, взирайки се в сенките на стаята. Нещото се бе търколило до ръба на леглото й. Отначало тя не успя да различи нищо. И само се молеше да не е било прилеп.
И само след миг последва приглушено, злокобно пращене. Ненадейно избухнаха оранжеви пламъци. Бяха странно тихи, докато лакомо поглъщаха дантелите по покривката на леглото.
След броени минути огънят щеше да обхване цялото легло.
Фийби успя да се пребори с изненадата и слисването, които я бяха сковали в бездействие. Тя се втурна през стаята и грабна каната, която се намираше до умивалника.
— Гейбриъл! — изпищя тя, като плисна водата от каната върху пламъците.
Вратата мигновено се отвори с трясък.
— Какво, по дяволите…? — той веднага зърна подскачащите пламъци. — Вземи каната от моята спалня и веднага събуди прислугата. Бързо, Фийби!
Фийби се втурна в другата спалня, грабна каната и избърза обратно. Гейбриъл вече бе свалил горящата покривка и сега гасеше пламъците, като ги завиваше и задушаваше с дебелата тъкан.
Фийби му подаде каната и излетя от стаята, за да събуди прислугата.
18
Щетите бяха незначителни. Но не и гневът на Гейбриъл.
Час по-късно огънят бе безопасно изгасен и слугите се бяха върнали в леглата си, но той все още кипеше от ярост при мисълта за едва избягнатото нещастие. Изтегнат в креслото си и с чаша бренди в ръка, той гледаше мрачно Фийби. Тя седеше на неговото легло, свила крака под себе си. Лицето й беше замислено, докато отпиваше по мъничко от брендито, което той й бе дал.