Ето че отново без малко да я изгуби. И тази мисъл разтърсваше Гейбриъл до дъното на душата му.
Сега не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, как нещастието едва се бе разминало. Ако Фийби бе заспала, можеше и да не се събуди навреме, за да се спаси. Той можеше да подуши дима оттатък, в неговата стая, чак когато вече е прекалено късно.
Слава богу, че тя бе будна!
— Вече няма да те изпускам из очи — рече Гейбриъл така, сякаш го каза на себе си. После пресуши чашата си с бренди.
— Какво беше това, Гейбриъл? — попита Фийби, като вдигна поглед към него.
— Сигурно пак онази откачена прислужница, която те заведе в катакомбите на Дяволска мъгла.
— Искаш да кажеш, Алис?
Гейбриъл въртеше празната чаша в ръцете си.
— Тази луда жена сигурно ни е последвала в Лондон. По някаква причина иска да те изплаши. А може би дори иска да пострадаш. Но не виждам причината.
— Обикновено лудите действат без причина. Ако обмисляха всичко, нямаше да са луди.
— Но защо се е захванала точно с теб? Дори не я познаваш!
— Човекът, който е хвърлил този фенер през прозореца, може да не е бил точно Алис — бавно рече Фийби. — Всеки може да го е сторил. Може да са банда разбойници, които обикалят града и се мъчат да създават безредици. Знаеш как е, когато тълпите побеснеят. Хвърлят камъни през прозорците, предизвикват палежи и рушат, каквото им попадне.
— За бога, Фийби, под прозореца ти не е имало тълпа. Не чухме никакъв шум.
— Така е — призна Фийби. Тя дъвчеше замислено долната си устна. — Но в главата ми се върти едно нещо.
— Какво е то? — Гейбриъл се изправи и се приближи нервно до прозореца. На всеки пет минути оглеждаше улицата с надеждата да види някой или нещо, което да му даде ключ към загадката.
— Ами, тази история с огъня тази вечер…
— Какво за нея?
— Хмм — бавничко започна Фийби. — Странно е, но много прилича на онази случка, когато се наложи да изляза от катакомбите, като преплувам пещерата.
Гейбриъл я погледна намръщено през рамо.
— И по какво прилича?
— Не разбираш ли? Това е следващото проклятие от изброените в края на Дамата в кулата.
— По дяволите! Това е невъзможно. Не съм съгласен да намесваме и свръхестественото, отгоре на всичките ни проблеми. Дявол го взел, Фийби, та аз не използвам свръхестествени случки дори и в романите си!
— Да, знам. Но не помниш ли заключителните думи?
Фийби скочи от леглото му и изчезна в своята спалня.
Малко по-късно се върна с Дамата в кулата.
— Фийби, това е абсурдно.
— Само чуй това! — Фийби отново се настани на леглото и отвори старата книга на последната страница. — „Проклет да е онзи, който открадне тази книга. Нека се удави под вълните. Нека бъде погълнат от пламъци. Нека прекара една безкрайна нощ в ада.“
— По дяволите, Фийби, това са пълни глупости — Гейбриъл замълча за момент. — Освен, разбира се, ако Алис знае за проклятието и в лудостта си се опитва да направи така, че то да се сбъдне.
— Но от къде би могла да знае за него? — Фийби внимателно затвори книгата.
— Дамата в кулата си стои при мен още откак се върнах в Англия. Възможно е някой от прислугата да си е позволил да прерови библиотеката ми. Той или тя може да е казал на Алис за проклятието.
Веждите на Фийби се сключиха.
— Дори и да е така, проклятието е написано на старофренски. Каква е вероятността някой от слугите да може да го прочете?
— Това е добър въпрос — Гейбриъл отново огледа тъмната улица. — И коя, по дяволите, е тази Алис?
— Не зная, Гейбриъл. Толкова съм си блъскала главата над това, но съм абсолютно сигурна, че никога преди не съм я виждала.
— Дали не е работила в дома на родителите ти някога в миналото?
— Не.
— Но все трябва да има някаква връзка.
— Гейбриъл?
— Да? — Гейбриъл не се обърна към нея. В главата му се въртяха хиляди предположения и възможности. Някаква връзка. Трябва да има някаква връзка между книгата, Алис и нещастията.
— Колебая се дали да ти го кажа, защото знам, че не си безпристрастен в мнението си за Нийл, но…
Гейбриъл моментално почувства как го побиват ледени тръпки. Той се извърна и тръгна към леглото.
— Дявол да го вземе, какво общо има Бакстър с всичко това?
— Нищо — Фийби се изправи, изплашена от заплашителното му приближаване към леглото. — Или поне мисля, че няма нищо общо. Не, сигурна съм, че няма.
— Но?
Фийби преглътна.
— Но онази вечер, когато танцува с мен, той ми каза, че иска да му върна Дамата в кулата. Според него тя по право му принадлежала и тъй като тя била всичко, което някога ще му остане за спомен от мен, най-малкото, което съм можела да направя за него, било да му я дам.