Антъни вдигна една вежда.
— Може би и вашата любовница?
— Не точно. Тя бе жената, за която бях сгоден — тихо рече Гейбриъл. — Беше дъщеря на един от бизнес партньорите ми. Казваше се Хонора. Каква ирония, не мислите ли? Ако някога е имало по безчестна жена от Хонора Ралстън, значи просто не съм имал нещастието да я срещна.
— И тя е издала тайна информация на Бакстър?
— Той й стана любовник. Успя да я убеди, че съм опасен пират, представящ се за почтен търговец. Каза й, че се опитвал да ми заложи капан.
— Разбирам — Антъни се поколеба. — И вие все пак сте се досетили какво става?
— Да.
Антъни го гледаше втренчено.
— Какво направихте тогава?
Гейбриъл сви рамене.
— Лесно е да се досети човек. Подлъгах Хонора да даде на Бакстър невярна информация и после аз му заложих капан.
— Колебая се дали да ви попитам, но все пак, какво точно се случи с Хонора?
— Когато баща й разбра, че се е отдала на Бакстър и по този начин почти е съсипала търговската компания, в която той също имаше дялове, той много бързо и тихомълком я омъжи.
— За кого? — полюбопитства Антъни.
— За един възрастен съдружник в търговската компания.
Антъни присви очи.
— Има ли някаква вероятност тя да е тайнствената Алис? Да търси отмъщение?
— Малко вероятно е. Последното, което чух за нея бе, че е бременна с второто си дете и все още живеят някъде по островите. Явно възрастният съдружник е решил да си основе династия.
— Значи оставаме само с мистериозната Алис и евентуалната й връзка с Нийл Бакстър — Антъни се позамисли. — Ами Фийби?
Гейбриъл с известно усилие се откъсна от спомените си.
— Какво за нея?
— Сигурен ли сте, че е в безопасност, докато сте зает с опитите да откриете Алис?
— Да, разбира се. Нима мислите, че ще я оставя без закрила?
— Не — рече Антъни. — Но предположих, че вече сигурно сте разбрали колко трудно е да закриляте Фийби, ако тя не е съгласна да помага за това. Къде е сега?
— У дома. Наредил съм на прислугата да не пуска никакви непознати в къщата, под какъвто и да е претекст.
Антъни се намръщи.
— Нима Фийби се е съгласила да стои у дома цял ден?
— Ще стои там, докато е необходимо. Наредил съм й да не излиза, освен ако аз я придружавам, или пък ако Стинтън е свободен, за да я наглежда.
Антъни направо зяпна от изумление.
— И тя се е съгласила? — предпазливо попита Антъни.
Гейбриъл забарабани с пръсти по дръжката на креслото.
— Фийби ще прави онова, което й наредя.
— По дяволите, човече! Да не сте се побъркали? Та това е Фийби, а не някой друг. И тя прави каквото си поиска. Откъде сте толкова сигурен, че ще ви послуша?
— Тя е моя жена! — каза Гейбриъл.
— И какво от това? Никога не си е правила труда да слуша нито баща си, нито мен, по-големия й брат. Фийби винаги се е ръководила единствено от хрумванията си. Боже мой, та тя може още сега, точно в този момент, съвсем лекомислено да е тръгнала нанякъде, където я дебне опасност! Може би й е хрумнало, че сега мисията й ще е да открие мистериозната Алис.
Гейбриъл скочи на крака, но въобще не му се искаше Антъни да разбере колко го бяха разтревожили думите му.
— Дал съм й строги нареждания да стои цял ден у дома. И тя е съвсем наясно, че ще е по-добре да не престъпва тези нареждания.
— Дръзки думи — изръмжа Антъни. — Но говорим не за друг, а за сестра ми. Ако си спомняте, веднъж вече тя избяга от вас.
Гейбриъл трепна.
— Тогава нещата бяха съвсем различни.
— Така твърдите вие. Но аз веднага ще ида да я видя. Искам да съм сигурен, че е у вас.
— Ще видите, че ще е там.
Антъни го погледна предизвикателно, като тръгна към вратата.
— Залагам десет лири, че не е. Познавам добре Фийби. Прекалено голям инат е, за да се подчинява на нарежданията на един съпруг.
— Ще ви придружа при това посещение при жена ми — рече Гейбриъл. — И не си правете никакви илюзии, твърдо решен съм да си прибера десетте лири.
— Ами ако не е у вас? Какво ще направите тогава? — предизвика го Антъни.
— Ще я открия и ще я заключа в спалнята й — обеща Гейбриъл.
— Но Фийби е много сръчна в навързването на чаршафи — напомни му Антъни.
Мередит и Лидия пристигнаха в градската къща на Уайлд около час и половина, след като тя им изпрати бележки. Те се втурнаха във всекидневната, а по лицата им бе изписано силно притеснение.
— Какви са тия работи? Уайлд ти е забранил да излизаш, така ли? — попита Лидия, докато измъкваше очилата си от чантичката си и оглеждаше тревожно Фийби. — Какво се е случило? Да не те е бил? Кълна се, баща ти няма да търпи това. Нито пък аз. Съгласихме се да му позволим да се ожени за теб, защото мислехме, че ще може да се справя с характера ти, но, за бога, отишъл е твърде далеч!