Тя се затича през стаята, грабна една бродирана възглавница от канапето и я запокити право към главата на Гейбриъл.
А той дори не си направи труда да се извърне. Вдигна ръка и хвана възглавницата, която тъкмо прелиташе покрай ухото му.
— Поздравявам те, скъпа. С това темпо съвсем скоро ще успеем да те превърнем в образец на послушна съпруга.
— Никога!
Гейбриъл се ухили на себе си, докато излизаше през вратата. Искрено се надяваше да е права.
Два часа по-късно Гейбриъл съвсем не се хилеше. Той влезе през вратата на една невзрачна кръчма и бързо огледа малкото, почти празно помещение. На една от масите седеше Стинтън и го чакаше. Гейбриъл прекоси дървения под и седна на стола срещу дребния човечец.
— Получих съобщението ви — започна Гейбриъл без никакви встъпителни слова. — За какво става въпрос?
— Не съм съвсем сигурен, ваша светлост — Стинтън вдигна халбата си и отпи голяма глътка бира. — Но нали вие ми наредихте да наема някое момче, за да наблюдава градската ви къща, докато аз се опитвам да изровя някакви сведения за господин Бакстър. И аз си позволих да наема моя син за тая задача. Така поне парите ще остават в семейството ми, ако разбирате какво имам предвид.
— Въобще не ми пука кого сте наели. Случило ли се е нещо?
— Може и да не е нещо важно. Но пък може и да се окаже интересно. Още не се знае.
Гейбриъл се молеше да не го напусне търпението му.
— За какво говорите, човече?
— Момчето ми казва, че на задния вход на къщата ви, преди около час, е пристигнала някаква бележка.
— Каква бележка? — попита Гейбриъл, вече почти вбесен.
— Ами не знам. Просто каза, че са донесли някаква бележка. Помислих си, че ще искате да знаете.
Гейбриъл бе направо отчаян.
— Може да е всичко. Може някоя от прислужниците да си разменя любовни писъмца с лакей от друга къща.
— Не мисля, че е било любовно писъмце, ваша светлост — Стинтън изглеждаше замислен. — Пък дори и да е било, не е било за някоя от вашите прислужници. Момчето ми чуло пратеникът да казва, че бележката била за господарката на къщата.
Гейбриъл скочи на крака и хвърли няколко монети на масата.
— Благодаря ви, Стинтън. Това трябва да стигне за бирата. Продължавайте да работите по другия въпрос.
— В това отношение май нямам много късмет — въздъхна Стинтън. — Като че ли никой не знае нищичко за господин Бакстър. Изглежда през последните няколко дни е изчезнал някъде.
— Разрови се по-надълбоко — Гейбриъл вече бе изминал половината разстояние към вратата.
Двадесет минути по-късно той се изкачи по стъпалата към градската си къща. Шелтън веднага му отвори вратата.
— Къде е нейна светлост? — тихо попита Гейбриъл.
— В спалнята си, мисля — отвърна Шелтън, докато поемаше елегантния цилиндър на Гейбриъл. — Да изпратя ли някоя прислужница да я уведоми, че сте се върнали?
— Няма нужда. Сам ще й го кажа.
Гейбриъл мина покрай иконома и тръгна нагоре по стълбището. Изкачваше по две стъпала наведнъж.
Когато стигна до площадката на втория етаж, той бързо се запъти по коридора към стаята на Фийби. Отвори вратата, без дори да почука.
Фийби, облечена в ярковиолетова роба, украсена с жълти волани, седеше до малкото си позлатено писалище. Когато Гейбриъл влезе, тя сепнато вдигна поглед.
— Гейбриъл! За бога, какво правиш тук? Не знаех, че си у дома.
— Разбрах, че преди известно време си получила бележка.
Очите й се разшириха, издавайки объркването й.
— Откъде разбра?
— Не е важно. Искам да видя бележката, ако нямаш нищо против.
Фийби изглеждаше уплашена. Само като видя изражението й, Гейбриъл разбра, че най-лошите му опасения се потвърждават. Каквото и да пишеше в бележката, то бе опасно.
— Милорд, уверявам те, бележката въобще не е важна. Просто съобщение от един познат — побърза да каже Фийби.
— Въпреки това, искам да я видя.
— Но въобще не е нужно да си губиш времето с нея — той видя как Фийби преглътна. — Даже не съм сигурна, дали още я пазя. Май я хвърлих някъде.
Страхът на Гейбриъл се надигна като пожар, заплашвайки да го погълне. Той се опита да го потуши, като го покрие с ледения си, сдържан гняв.
— Бележката, Фийби. Дай ми я. Веднага.
Фийби се изправи.
— Милорд, уверявам те, по-добре не я четеш. Сигурна съм, че само ще те раздразни.
— Оценявам загрижеността ти — мрачно каза Гейбриъл. — Но ще ми я дадеш веднага, иначе аз ще започна да я търся.
Фийби въздъхна.
— Кълна се, милорд, превръщаш се в нетърпим тиран.
— Отлично знам, че не съм такъв, за какъвто ме мислеше — каза Гейбриъл. — Но както самата ти отбеляза днес следобед, сега ти си безвъзвратно обвързана с мен — той се усмихна едва забележимо. — Вече съм член на семейството, ако си спомняш.