— Но вие не разбирате — рече Фийби. — Имам причини да вярвам, че убиецът се е върнал в Англия. Най-малкото, върнал се е някой, който би могъл да познава убиеца.
— Господи! Как стигнахте до това заключение?
— Преди моят приятел да замине да си търси късмета, му дадох един от любимите си ръкописи за спомен. Знам, че той никога не би го продал или подарил на когото и да било. Това бе всичко, което притежаваше като спомен от мен.
Гейбриъл се усмихна.
— Ръкопис?
— Едно чудесно копие на Дамата в кулата. Чували ли сте за него?
— По дяволите!
— Значи сте чували! — Фийби бе страшно развълнувана.
— Знам, че съществуват няколко екземпляра — призна Гейбриъл. — Вашето на какъв език беше, на френски, английски или италиански?
— На френски. Прекрасно илюстрирано. Дори по-красиво от Рицаря и магьосника. Работата е там, милорд, че до мен достигна слухът, че книгата отново е в Англия. Очевидно сега е в нечия лична библиотека.
Гейбриъл я гледаше изпитателно.
— Къде научихте това?
— Чух го от един книжар на Бонд стрийт. Той пък го чул от един от своите най-добри клиенти, а той от някакъв дребен колекционер в Йоркшир.
— Какво ви кара да вярвате, че това е вашият екземпляр?
— Книжарят ми каза, че е френската версия на историята, и че заключителните думи в края съобщават името на преписвача, Уилям от Анжу. Моето копие бе написано от него. Сър, трябва да открия този ръкопис!
— Смятате, че ако откриете книгата, ще откриете и човека, убил вашия любовник? — тихо попита Гейбриъл.
— Да — Фийби страхотно се изчерви, когато чу да наричат Нийл неин любовник. Но не беше сега моментът да обяснява, че Нийл не й е бил любовник, а безкрайно благороден и всеотдаен Ланселот. Неговата любов беше чиста и непорочна. Винаги се бе държал на кавалерски почтено разстояние от нея, молеше я само да й служи, както истинските рицари едно време са обожавали безкористно своите дами.
Фактът, че самата тя никога не бе изпитвала нещо повече от топла привързаност към Нийл, бе сред основните причини да чувства вина за смъртта му. Ако наистина беше влюбена в него, тя щеше да се противопостави на семейството си и да се омъжи за него. Но Фийби не беше влюбена в Нийл, а не можеше да понесе мисълта за брак, който не се основава на истинска любов.
— Как се казваше човекът, който е означавал толкова много за вас?
— Нийл Бакстър.
Няколко секунди Гейбриъл остана съвсем неподвижен.
— Може би настоящият собственик на книгата просто я е купил от някой друг — хладно предположи Гейбриъл. — Може би не знае нищо за участта на любовника ви.
Фийби решително поклати глава.
— Не, не вярвам да е така. Не разбирате ли, Нийл ми пишеше от време на време, след като напусна Англия. В едно от писмата си той спомена някакъв пират, който тормозел търговските кораби по островите. Пишеше, че този човек не бил обикновен разбойник, а английски аристократ, който станал пират и се превърнал в бича на южните морета.
— И не е бил единственият такъв — сухо отбеляза Гейбриъл.
— Милорд, убедена съм, че именно подобен разбойник би взел като плячка Дамата в кулата, след като убие Нийл.
— И сега, когато е плъзнал слух, че книгата е отново в Англия, вие предполагате, че този аристократ-пират се е върнал?
— Мисля, че е доста вероятно. Сигурно се е върнал с много плячка, за да се установи като почтен член на обществото. Може дори да е сред знатните особи в града. Само си представете, сър: та кой ще се досети, че е бил пират? Всички ще предположат, че просто е натрупал състоянието си в южните морета, както много други, и сега се е завърнал у дома.
— Въображението ви е просто удивително, мадам.
Фийби стисна зъби.
— Струва ми се, сър, че на вас пък ви липсва въображение. Моето предположение е напълно вероятно. Но пък дори и да е така, както казвате, настоящият собственик на книгата да не е пират, той може да знае кой е пиратът. Трябва да го открия!
Шумът от нещо голямо, което си пробива път през храстите покрай пътя, прекъсна трескавите обяснения на Фийби.
— Какво става, по дяволите? — Гейбриъл спря жребеца си, когато от шубраците на пътя изскочи един конник.
— Стой и не мърдай! Парите или живота! — изрева новодошлият, скрит зад черна маска. Черно наметало се развяваше от раменете му. Лунните лъчи проблеснаха върху пистолета в ръката му.
— Дявол да го вземе — с досада рече Гейбриъл. — Знаех си, че тази нощ трябваше да си стоя в леглото.
3
Гейбриъл разбра, че Забулената дама не успява да схване веднага какво става на пътя. След миг тя явно забеляза отблясъците на светлината по дулото на пистолета в ръката на разбойника.