— За бога, сър, какво си въобразявате? — попита Забулената дама така, сякаш се разправяше с непохватен слуга.
Гейбриъл успя да прикрие усмивката си. Тази дама явно притежаваше предостатъчно храброст, за да съперничи дори и на истински странстващ рицар. Той не познаваше много жени, които биха поставили на място някой разбойник с такова смазващо презрение. Но пък и не познаваше жени, които поне мъничко да приличат на неговата вбесяваща Забулена дама.
— Парите или живота! — разбойникът размахваше пистолета ту към Гейбриъл, ту към спътницата му. — Побързайте, хайде! Много по-лесно ще ми е просто да ви гръмна и да си свърша работата.
— Аз нося със себе си само няколко дребни монети — съобщи Забулената дама. — И нямам никакви скъпоценности.
— Ще взема, каквото имате — разбойникът се втренчи в Гейбриъл над ръба на маската си. — Сигурно ти носиш пистолет. Смъкни си палтото и го хвърли на земята!
— Както желаете — Гейбриъл сви рамене и започна да разкопчава палтото си.
Забулената дама моментално се разтревожи.
— Не, не бива да сваляте палтото си, милорд. Ще се разболеете, ще се простудите до смърт! — тя се обърна отново към разбойника. — Моля ви, сър, умолявам ви! Не карайте приятеля ми да си сваля дрехата. Дробовете му са много болнави. Докторът му е казал, че не бива да стои навън без палто.
Гейбриъл погледна дамата, доста развеселен.
— Колко мило, че в такъв опасен момент вие сте се замислили за здравето ми, мадам!
— Дробовете му ще станат много по-болнави, ако пусна един куршум в тях — изръмжа разбойникът. — Хайде, бързо!
— Чакайте! Не бива да сваляте палтото си, милорд — дамата беше отчаяна.
Но вече бе прекалено късно. Гейбриъл бе успял да свали палтото си. В ръцете му се виждаше кутията с ръкописа.
— Ето на, какво е това? — разбойникът доближи коня си към жребеца на Гейбриъл. — Изглежда много интересно.
— То е просто една стара кутия — настойчиво заобяснява дамата. — Нищо ценно. Не е ли така, милорд?
— Наистина е стара кутия — съгласи се Гейбриъл.
— Ще я взема — разбойникът протегна ръка. — Дай ми я!
— Да не сте посмели да му я дадете, Уайлд! — изкомандва дамата. — Чувате ли?
— Чувам ви — Гейбриъл подаде кутията много внимателно. Върху нея хвърли няколко монети.
Очевидно бясна, Забулената дама се извърна, за да пресрещне разбойника.
— Да не си я докоснал! Заповядвам ти веднага да я върнеш! Тази кутия ми принадлежи!
— Хайде бе! — презрително възкликна разбойникът.
— Спрете го, Уайлд — заповяда Забулената дама. — Никога няма да ви простя, ако го оставите да избяга с това.
— Жал ме е за теб, че трябва да я търпиш такава устата — съчувствено рече разбойникът на Гейбриъл.
— Човек свиква с такива работи — отвърна той.
— Щом казваш. Е, много благодаря! Приятна вечер и на двама ви. Удоволствие е да се върши работа с вас.
Маскираният мъж извърна коня си и го пришпори в галоп по пътя.
Забулената дама изгледа как разбойникът се отдалечи и изчезна. После се обърна към Гейбриъл. Той се приготви за атаката. Очевидно не беше останала доволна от представянето му като странстващ рицар.
— Не мога да повярвам, сър — яростно извика тя. — Как можахте да му дадете моя ръкопис, без дори да се опитате да го защитите?
Гейбриъл й отправи един многозначителен поглед, докато слизаше от коня си, за да си вземе палтото.
— Нима предпочитате да го бях оставил да пробие дупка в и без това болнавите ми дробове?
— Разбира се, че не! Но вие със сигурност можехте да се справите с него. Вие сте благородник. Сигурно разбирате от пистолети и подобни неща. А той бе някакъв си недодялан разбойник.
— Да, но недодяланите разбойници са способни да дръпнат спусъка на пистолет със същата лекота, както и един благородник, дори и да е обучаван в най-елитно училище — Гейбриъл скочи отново на седлото и хвана юздите.
Забулената дама изпъшка от безсилна ярост. На Гейбриъл дори му се стори, че чу как тя тихичко изруга.
— Как можахте да го оставите да си го вземе просто ей така? — извика тя. — Доведох ви, за да ме пазите. Предполагаше се вие да сте охраната ми тази нощ.
— На мен ми се струва, че изпълних задачата си. Вие сте в пълна безопасност.
— Но той взе ръкописа ми!
— Точно така. Вашия ръкопис. Не моя — Гейбриъл подкара коня си по пътя. — Отдавна съм се научил да не рискувам кожата си за нещо, което не ми принадлежи. Няма никаква полза от подобни саможертви.
— Как смеете, сър? Вие със сигурност не сте такъв, за какъвто ви смятах.