— Искала е пари?
— Не. Иска Дамата в кулата.
— Божичко, защо й е притрябвала? — попита Гейбриъл.
— Защото Нийл я иска, а тя е готова на всичко, за да му отмъсти. Той не е удържал на обещанието си да се ожени за нея. Изоставил я е в онзи ад, а самият той е заминал за южните Морета. И тя никога няма да му прости.
— Проклятие — прошепна Гейбриъл, като се опитваше да схване смисъла на всичко това. — Значи през цялото време не един, а двама души са преследвали книгата.
— Така излиза.
— Сигурно Бакстър е преровил библиотеката в градската ми къща още преди да се оженим — той гледаше напрегнато лицето й. — За бога, а ти защо бе тръгнала да се спущаш по онези чаршафи право в обятията на Бакстър?
— Опитвах се да избягам. Не знаех, че е в прохода. Разбрах го едва когато вече бях на половината път надолу по стената. Гейбриъл, кажи, за какво е било всичко това?
— За отмъщение, струва ми се. Но има и нещо друго. Нещо, свързано с тази проклета книга.
Гейбриъл с огромно нежелание свали ръце от голите рамене на Фийби. Прекоси стаята и отиде до прозореца.
— Всичко се върти около Дамата в кулата, нали?
— Проблемът е там, че тази книга просто не е чак толкова ценна. Въобще не си струва всички тези неприятности — каза Гейбриъл, съвсем ядосан от безсилието им да разберат смисъла на всичко това.
Фийби се позамисли над думите му.
— Може би е крайно време да я огледаме по-внимателно.
Той моментално се извърна към нея.
— Защо? В нея няма нищо необикновено.
— Въпреки това смятам, че трябва отново да я погледнем.
— Добре тогава.
Фийби прекоси стаята и извади Дамата в кулата от най-долното чекмедже на гардероба си.
Гейбриъл я наблюдаваше как поставя книгата на масата и се навежда над нея, за да я разгледа по-внимателно. Светлината на свещите хвърляше огнени отблясъци по тъмната й коса и озаряваше интелигентните черти на лицето й. Дори и облечена в червената рокля на някаква си проститутка, тя все пак изглеждаше като истинска дама. В нея имаше някакво вродено, безкрайно женствено благородство, което нито роклята, нито каквито и да било обстоятелства не можеха да променят. Това бе жена, на която всеки мъж би могъл да довери и живота, и честта си.
И тя бе избрала него.
— Гейбриъл, наистина има нещо променено в тази книга.
Той се намръщи.
— Нали каза, че е съвсем същата, която си дала на Бакстър?
— Тя е, но нещо в нея е променено. Струва ми се, че някои шевове на подвързията й са по-нови. Виждаш ли? Тези са по-различни от старите.
Гейбриъл огледа дебелите кожени корици.
— Значи не е изглеждала така, когато си я дала на Ланселот?
Фийби сбърчи нослето си с отвращение.
— Не го наричай така. А на въпроса ти, отговорът е не, не изглеждаше точно така. Когато я дадох на Нийл, всички шевове бяха еднакво стари.
— Може би е добре да надникнем какво има под кожената подвързия.
Гейбриъл взе малко ножче за хартия от писалището на Фийби и внимателно разпори новите шевове на корицата, Фийби повдигна единия й край и отвътре се показа мек, бял памук.
— Какво пък е това? — възкликна Фийби, като внимателно махна памука.
Гейбриъл видя блясъка на матова лунна светлина, на диаманти и злато и веднага разбра какво виждат очите му.
— Аха. Чудех се, какво ли е станало с това.
— Но какво е това? — изумена попита Фийби.
— Една огърлица, която бях поръчал да изработят в Кантон, с много специални перли — Гейбриъл извади блестящия накит от книгата. — С малко късмет ще намерим и другите неща от комплекта — гривна, брошка и обици.
— Колко е красиво — Фийби гледаше скъпоценните камъни като омагьосана. — Никога не съм виждала такива перли!
— Те са много редки. Нужни ми бяха много години, за да събера достатъчно от тях, и то с такова качество — той приближи огърлицата към пламъка на свещта. Диамантите искряха с перфектен вътрешен блясък, но перлите сияеха с някаква мистериозна тъмна светлина. Сякаш човек се взираше в бездънно среднощно небе.
— Първо ми се стори, че са черни перли — забеляза Фийби. — Но те въобще не са черни! Невъзможно е да опишеш този цвят. Някаква фантастична комбинация между сребристо, зелено и тъмносиньо!
— Тъмна луна.
— Тъмна луна — повтори удивено Фийби. — Да, точно така изглеждат — тя нежно докосна една от тях. — Колко странно!
Гейбриъл погледна кожата й, нежно озарена от пламъка на свещта.
— Ще ти стоят прекрасно.
Тя бързо вдигна поглед.
— Значи тази огърлица наистина е твоя?
Той кимна.
— Беше моя някога. Бакстър я открадна, когато нападна един от корабите ми.