— И ето, че сега ти си я възвърна — доволно отбеляза Фийби.
Той поклати глава.
— Не. Ти я откри, сладката ми. И отсега нататък тя е твоя.
Фийби го зяпна, явно съвсем объркана.
— Не е възможно, не можеш да ми подариш такова нещо!
— Но наистина ти го подарявам.
— Но, Гейбриъл…
— Направи ми това удоволствие, Фийби. Досега не съм ти дал почти нищо.
— Не е вярно — разпалено отвърна тя. — Въобще не е вярно! Ето, тази вечер например, ми купи тази прекрасна рокля!
Гейбриъл погледна ужасната рокля и избухна в смях.
— Не виждам какво е толкова смешно, милорд.
Гейбриъл се смееше още по-неудържимо. От сърцето му бликна някаква неизразима радост, докато гледаше Фийби в евтината й, пищна рокля. Струваше му се невероятно красива. Като принцеса от средновековните легенди. Очите й бяха огромни и сияйни, а устните й обещаваха страст, която, той знаеше, принадлежеше само на него. Тя бе негова!
— Гейбриъл, присмиваш ли ми се?
Той моментално изтрезня.
— Не, мила моя. В никакъв случай. Огърлицата е твоя, Фийби. Направих я за жената, която ще се омъжи за мен.
— Значи за годеницата, която те е предала на островите?
Той се зачуди кой ли й е казал за Хонора. Най-вероятно Антъни.
— Когато поръчах да я изработят, още не бях сгоден. Не знаех за кого ще се оженя — съвсем честно призна Гейбриъл. — Исках да дам на бъдещата си съпруга подходяща огърлица, точно както исках и да имам подходящ девиз за наследниците си.
— Значи си измислил не само семейното мото, но и семейните бижута — тя погледна огърлицата и погледът и се върна към него. — Сигурна съм, че имаш най-добри намерения, както винаги, но не искам да ми даваш такъв ценен подарък.
— Защо не? — той пристъпи към нея, но се спря, когато видя, че и тя отстъпи назад. — Мога да си го позволя.
— Зная, че можеш. Но не е там въпросът.
Той отново пристъпи към нея, а тя отново отстъпи, докато гърбът й опря в стената. Закопча огърлицата около врата й и подпря ръце на стената от двете страни на главата й. После я целуна нежно по челото.
— А какъв е въпросът?
— Божичко, Гейбриъл, само не се опитвай да ме прелъстиш точно сега. Не огърлици искам от теб, и ти го знаеш.
— Тогава какво искаш?
— Знаеш много добре какво искам. Искам доверието ти.
Той се усмихна лекичко.
— Не разбираш, нали?
— Какво да разбирам? — прошепна тя.
— Че ти имам доверие, сладката ми.
Тя вдигна поглед към него, а в очите й блестеше надежда.
— Наистина ли?
— Да.
— Въпреки всичките ни малки недоразумения?
— Може би именно заради тях — призна той. — Не е възможно жена, която умишлено се опитва да ме измами, непрекъснато да създава такива бъркотии. Поне не и толкова умна жена като теб.
Тя се усмихна колебливо.
— Не съм сигурна дали да приема това като комплимент.
— Проблемът не е дали ти вярвам — каза Гейбриъл, а гласът му стана по-твърд. — Това, което ме разкъсва вече толкова време, е че не зная дали ще продължаваш и ти да ми вярваш.
— Гейбриъл, как можа да си помислиш, че ще изгубя вярата си в теб?!
— Чуваш все повече обвинения срещу мен. Не знаех дали най-накрая няма да предпочетеш да повярваш на златокосия си сър Ланселот, а не на все по-раздразнителния си, твърдоглав и тираничен съпруг.
Фийби бавничко обви ръце около врата му. В очите й сияеше безкрайна любов и някаква закачливост.
— Бих могла да кажа, че и аз стигнах до заключения, подобни на твоите. В края на краищата, един мъж, който си е наумил да ме очарова и да ме накара да му вярвам, за да ме измами, в никакъв случай не би се държал толкова отвратително грубо.
Той се усмихна с престорено съжаление.
— Така ли мислиш?
— Нека го кажа по друг начин. Не бях сигурна дали Нийл не е станал жертва на някакво недоразумение, но никога не съм се съмнявала в теб, Гейбриъл. Знаех на кой мъж ще реша да се доверя тази вечер, когато се озовах увиснала между двама ви.
Гейбриъл тържествуваше.
— И на какво се дължеше изборът ти?
Фийби леко докосна с устни неговите.
— Нийл направи фаталната грешка да се преструва на благороден и галантен рицар до самия край.
— Чух го — измърмори Гейбриъл.
— А ти, от друга страна, играеше съвсем достоверно ролята на вбесения съпруг, който се опитва да спаси жена си. В онзи момент дори не се опита да ме очароваш. Беше прекалено отчаян, за да се сетиш за тази хитра уловка.
Гейбриъл я погледна с кисело изражение.
— Предполагам, че си доста права.
Фийби тихо се изсмя и протегна ръце, за да хване нежно лицето му.
— Струва ми се, милорд, че ние наистина си вярваме, в истинския смисъл на думата.