При вида на нежната топлина в погледа й Гейбриъл почувства как го обзема почти болезнено силно желание.
— Да, Фийби, за бога, права си!
С тихо възклицание той я грабна в прегръдките си и я занесе до леглото. Пурпурните поли на крещящо ярката й рокля се омотаха между краката му, когато той покри тялото й със своето.
Фийби го погледна през полуспуснатите си клепки и погледът й преливаше от нежност. На Гейбриъл му се струваше, че би могъл да се удави в дълбините на тези очи. Целуна я с отчаяна страст. Езикът му се вмъкна между устните й с неудържимия триумф, че я притежава, предизвестявайки още по-пълното обладаване, което скоро щеше да последва.
— Никога няма да ти се наситя — прошепна той с дрезгав глас. Наведе глава, за да вкуси розовото зърно, подало се изпод черните дантелени цветя.
Фийби изви тялото си към него със сластна всеотдайност, която още повече изостри жаждата на Гейбриъл. Той смъкна ярката пурпурна рокля до кръста й, за да може още по пълно да се наслади на вида и допира на гърдите й. Фийби разтвори ризата му и нежно вплете пръстите си в косъмчетата по гърдите му.
— Обичам те — прошепна тя, долепила устни до бузата му.
— За бога, никога не спирай да ме обичаш — Гейбриъл чу молбата в собствения си глас, който прозвуча толкова измъчено, че едва успя да го разпознае. — Не бих могъл да го понеса.
Той дръпна червените поли нагоре до кръста й. На светлината на свещите евтиният сатен блестеше като най-фина италианска коприна. Сведе поглед към меките къдрави косъмчета, които пазеха тайните и, и ръката му се плъзна между тях. Тя вече бе влажна.
Фийби потръпна при допира му. Той усещаше надигащата се у нея топлина. Чувстваше и как мъжествеността му изпъва панталона му. Протегна ръка и се разкопча, като извади жезъла си.
— Гейбриъл? Няма ли поне да свалиш ботушите си?
— Не мога да чакам толкова дълго — той се намести между меките й бедра. — Прегърни ме и никога не ме пускай! Никога!
Гейбриъл се вмъкна внимателно в тесния й, топъл проход. Почувства как тялото й се стяга около него и той наведе глава, за да плени отново устните й. Ръцете й го обгърнаха нежно и краката й се сключиха около него. Тя отново му се отдаваше безрезервно и Гейбриъл бе омагьосан от дара й.
Той нахлу дълбоко и мощно в тялото й, сякаш можеше някак да се превърне в част от нея.
И в онзи момент, когато времето бе спряло, той наистина бе част от нея.
Много по-късно Фийби се размърда. Усещаше как силното, топло бедро на Гейбриъл се допира до нейното. Ръката му я обгръщаше и сега леко помръдна. Тя разбра, че и той не спи.
— Гейбриъл?
— Ммм?
— За какво мислиш?
Той лекичко я притисна към себе си.
— За нищо, сладката ми. Заспивай.
— В никакъв случай не бих могла — тя седна рязко на леглото. Измачканият сатен на пурпурната й рокля тихичко изшумоля. Тя го погледна, ужасена. — О, не, Гейбриъл, погледни прекрасната ми рокля! Дано не е съвсем съсипана!
Той скръсти ръце зад главата си върху възглавницата и, развеселен, погледна роклята.
— Предполагам, направена е така, че да издържа на грубо отношение.
— Мислиш ли, че ще се оправи? — Фийби се измъкна от леглото и смъкна роклята надолу през бедрата си. После я вдигна, приглади диплите на смачкания сатен, за да се поотпуснат гънките и я огледа загрижено.
— Мисля, че ще оцелее. Ако не, ще ти купя друга.
— Съмнявам се, че ще намерим друга в този прелестен оттенък на червеното — замечтано рече Фийби. После много внимателно простря роклята на таблата на леглото. — Малко е измачкана, но иначе нищо й няма.
Гейбриъл плъзна поглед по тялото й, облечено само в тънката й долна риза.
— Не се тревожи за роклята, Фийби.
Тя се изправи и го погледна въпросително.
— За какво мислеше, Гейбриъл?
— Не е важно. Върни се в леглото.
Вместо да легне до него, тя седна на ръба на леглото.
— Кажи ми! Сега, когато си казахме, че си вярваме, трябва да споделяме всичко.
Гейбриъл трепна с престорен ужас.
— Всичко?
— Абсолютно.
Той се усмихна.
— Добре. Предполагам, че така и така рано или късно щеше да разбереш. Мислех как ще е най-добре да заложим капан за Бакстър.
Фийби застина.
— Както си направил предния път?
— Не съвсем — Гейбриъл стисна зъби и погледът му стана студен. — Този път няма да се измъкне.
Фийби почувства как я побиват леки тръпки.
— Как ще го сториш?
— Той още не знае, че сме открили огърлицата в Дамата в кулата — бавно каза Гейбриъл. — Не се и съмнявам, че отново ще се опита да се добере до нея. И аз смятам да го улесня.
— Смяташ да го заловиш при следващия му опит да вземе книгата?