— Който за щастие не се превърна в убиец благодарение на хитрото ми поведение в тази ситуация…
— Искате да кажете, благодарение на глупавото ви бездействие? — измърмори тя.
— Както кажете. Между другото, трябва да подпечатаме договора ни — Гейбриъл спря рязко коня си и протегна ръка.
Забулената дама се поколеба, после протегна облечената си в ръкавица ръка.
— Наистина ли ще размислите дали да приемете задачата?
— Бъдете спокойна, за нищо друго няма да мисля, докато се видим отново.
— Благодаря, милорд — сухо рече тя. — Ако наистина говорите сериозно, не знаете колко много значи това за мен.
— Може би трябва да покажете благодарността си — пръстите на Гейбриъл се сключиха около нейните.
Но вместо просто да стисне ръката й в знак на разбирателство, той използва хватката си да я придърпа по-близо. Още преди тя да разбере какво е намислил, той вдигна булото й, като разкри изненаданото й лице на бледото сияние на луната.
Дамата ахна и сякаш окаменя от слисване.
Гейбриъл гледаше вдигнатото към него лице на красивата си мъчителка с лудото любопитство, което се бе разпалвало в него седмици наред. Желанието да разбере коя е в действителност бе станало неустоимо, почти като плътска страст. То бе нараствало непрестанно, още от мига, в който бе отворил първото й писмо.
Още от момента, в който бе зърнал елегантния почерк, не му трябваше да чете загадъчния подпис, Забулената дама, за да разбере, че си има работа с жена. При това много безразсъдна, прекалено импулсивна жена. Именно затова той бе решил да не бърза, беше я оставил тя да предприеме всички начални стъпки.
Гейбриъл се гордееше, че през последните осем години бе успял да придобие железен контрол над собствените си страсти. Беше получил много сурови уроци, но ги бе научил добре. Вече съвсем не бе наивният, идеалистичен младеж от миналото.
Но през последните два месеца му бе нужно цялото му самообладание и хладнокръвие. Струваше му се, че Забулената дама умишлено се опитваше да го подлуди. И почти бе успяла. Вече бе направо вманиачен да открие коя е тя.
Беше изучавал шепата загадъчни писма от нея така, както не бе се съсредоточавал и върху най-ценните си средновековни ръкописи. Но единственото нещо, което разбра със сигурност беше, че Забулената дама е не по-зле запозната с рицарския код на поведение от самия него.
Нейната невероятна способност да предусеща вкуса му към книгите почти го бе убедила, че някога в миналото я е срещал.
Но тази нощ, като погледна лицето й в лунната светлина, той разбра, че е съвсем непозната. Това бе една мистериозна жена, толкова вълнуваща, колкото редките, странни тъмни перли, които бе намирал в тайните лагуни на южните морета.
Кожата й, озарена от лунното сияние, беше с цвета на гъста сметана. Тя гледаше удивено нагоре към лицето му, а устните й, пълни и меки, бяха леко разтворени в описването й. Той зърна дръзкото й, аристократично носле, фините скули и огромните и, учудени очи. Как му се искаше само да види цвета на тези очи!
Тя беше невероятна жена, не просто хубавичка. Силните волеви черти на носа и брадичката й я отделяха от онази слабовата, пасивна красота, която Гейбриъл свързваше със слабите, пасивни жени. Духът й му допадаше, осъзна той. Тя бе малка и някак загладена, но искреше от женствена енергичност.
В къщата на Неш той бе успял да види цвета на косата й. Прибрана назад в стегнат кок под шапката с булото, лъскавата коса беше толкова тъмнокафява, че изглеждаше почти черна. Светлината на свещите бе разкрила искрящите й тъмночервени отблясъци. Гейбриъл бе усетил непреодолимото желание да види тези коси разпуснати по раменете й.
Сега не можеше да повярва, че най-сетне Забулената дама е в ръцете му. Както я гледаше, всички силни чувства, които бе събудила в него, изкристализираха в парещо желание. Той я желаеше.
В мига, когато гневът започна да измества изненадата и слисването на лицето й, Гейбриъл наведе глава и притисна устните й в целувка.
Отначало той не поиска отговор. Целувката му бе твърда и заповедна, отмъщение за всички мъчения, които тя му бе причинила. После устните й потрепнаха и той долови страха, който пробягна по цялото й тяло.
За миг Гейбриъл се поколеба, объркан от паническата й реакция на целувката му. Тя не беше дете. Тази жена бе на двадесет и няколко години и умишлено го бе предизвиквала. Освен това явно е била една от любовниците на Нийл Бакстър. Бакстър бе майстор в прелъстяването. Дори Хонора Ралстън, годеницата на Гейбриъл в южните морета, се бе поддала на примамките и лъжите на Бакстър.
Но каквато и да бе, веднага му стана ясно, че тайнствената Забулена дама не е умелата кокетка, за която я бе помислил в началото. Тя го беше съблазнила да я целуне, но въпреки това сега изглеждаше абсолютно объркана и слисана от предизвиканата му реакция.