— Нито пък аз — рече Гейбриъл. — Защо не се опитате да ми обясните?
— Мислех ви за съвсем друг човек — обвинително заяви Забулената дама. — Мислех, че сте истински рицар, който разбира от такива неща като мисии и поръчения. Може би си спомняте, че в първото си писмо ви споменавах възможността за важно приключение. Но вие бяхте абсолютно неотзивчив към първите ми писма.
— Едва ли е изненадващо, като се има предвид, че получих две-три неразбираеми писма от непозната жена, която ме питаше дали искам да си играя на странстващ рицар. Когато пренебрегнах тези писма, се оказа, че трябва да се дуелирам с въпросната дама за всеки средновековен рицарски роман, който желая да купя. Цялата тази история беше направо вбесяваща.
— Казах ви, исках да създам мистерия, която да пожелаете да разбулите.
— Постигнахте целта си, мадам. Но мистерията още не е съвсем разбулена, въпреки че видях лицето ви. Не зная името ви.
— И никога няма да го откриете — увери го тя. — Приключих с тази глупост. Сама ще се заема с търсенето си. Открих, че нито искам, нито ми е нужна помощта ви в края на краищата. Лека нощ, милорд. Извинявам се, че ви накарах да излезете посред нощ за някаква глупава мисия.
Забулената дама рязко пришпори кобилата си. Тя подскочи напред и се впусна в пълен галоп, отдалечавайки се по озарения от луната път.
Гейбриъл почака малко, после тръгна след нея с по-умерен ход. Чуваше копитата на кобилата, които заглъхваха в далечината, но не се опита да настигне плячката си. Не желаеше да я настига, а просто да я проследи до дома й. А и имаше доста ясна представа къде може да отива тя.
Няколко минути по-късно, след като излезе от един завой, той видя, че догадките му са били верни. Забулената дама и кобилата й свърнаха по алеята към внушителното провинциално имение на лорд и лейди Еймсбъри.
От броя на каретите, спрени покрай алеята, му стана ясно, че семейство Еймсбъри отново са организирали едно от прочутите си празненства в края на седмицата. От отворените прозорци на голямата къща струяха светлина и музика. Лейди Еймсбъри никога не канеше по-малко от стотина гости на своите приеми.
Явно Забулената дама се беше измъкнала незабелязано от балната зала, за да отиде на среднощната си среща. В тази тълпа това би било съвсем лесно, помисли си Гейбриъл. Повечето от гостите несъмнено вече бяха пияни до козирката. Никой не би забелязал отсъствието й.
Беше ясно и още нещо — че няма да е лесно да узнае името на Забулената дама, като разпита кой е присъствал на бала тази нощ. Списъкът на поканените гости щеше да включва много от влиятелните хора от града и повечето от местните дребни и по-влиятелни аристократи.
Гейбриъл не бе разочарован. Имаше и други начини да открие името на дамата. Но първо трябваше да се погрижи за тази незначителна подробност, да си върне Рицаря и магьосника. Той обърна коня си и препусна обратно по пътя.
4
Двадесет минути по-късно той спря жребеца си сред дърветата близо до къщата на Неш. Ни най-малко не се изненада, че в прозореца все още се виждаше светлина.
Завърза жребеца си за един клон и тръгна през горичката към малкия обор зад къщата. Когато отвори вратата, в мрака тихо изцвили кон. Той забеляза неясните очертания на главата му, която се извърна към него.
— Спокойно, момчето ми — Гейбриъл остави вратата отворена, за да могат лъчите на луната да осветят вътрешността на обора. После отиде до коня, който изпръхтя и надвеси глава над преградата си.
— Доста тежка нощ си имал, нали? — Гейбриъл свали ръкавицата си и погали врата и плешката на коня. — Още си потен от скорошното препускане. Харесва ли ти да си с разбойник? Сигурно е много вълнуваща тая работа, а?
Гейбриъл потупа за последен път врата на коня и излезе от обора. Докато вървеше към задната врата на къщата, той извади пистолета си от джоба на палтото си.
Малко се изненада, когато откри, че вратата не е залостена. Разбойникът сигурно е бързал, когато се е върнал от работата си на пътя. Гейбриъл отвори вратата и пристъпи в кухнята.
Госпожа Стайлс беше до мивката. Тя се извърна слисана, щом чу отварянето на вратата. Очите й се разшириха, когато позна мъжа, и устните й се разтвориха, за да изпищи.
— Ш-ш-ш! Нито дума, ако обичате, госпожо Стайлс — Гейбриъл не си направи труда да насочи пистолета към нея. Държеше го мирно и тихо надолу. — Просто искам да си кажем две думи с вашия господар. Няма нужда да правите чай. Няма да остана дълго.
Госпожа Стайлс стисна устни.
— Знаех си, че нищо добро няма да излезе от тоя откачен план. И му го казах, ама на!