Но Забулената дама явно се движи сред най-изисканите кръгове. Ако иска да я открие, трябва и той да се появи сред „висшите“ среди.
Гейбриъл си позволи бавничко да се усмихне при мисълта за изражението на Забулената дама, когато разбере, че се е осмелил да я преследва чак до висините на светския елит. Преследвачката щеше да се окаже преследвана.
Той се изправи и се протегна, за да раздвижи схванатите си мускули. Разсеяно поразтри дясното си рамо с лявата ръка. Беше започнал да работи скоро след зазоряване, а вече бе единадесет часа. Нуждаеше се от една дълга разходка край скалите.
Погледът му падна върху дървената кутия, която бе взел от Неш. Оставена на една съседна масичка сред куп книги и хартия, тя го накара да се ухили доволно. Предвкусваше удоволствието, което скоро щеше да изпита, връщайки Рицаря и магьосника на собственичката му.
И тогава ще й съобщи, че приема задачата й. Нямаше никакъв интерес да разкрива убиеца на Бакстър, но определено желаеше тази дама. Спокойно признаваше пред себе си, че нейните безразсъдни, дръзки методи на действие го интригуваха и впечатляваха, колкото и да не ги одобряваше. Може би такава беше участта му — като човек, влюбен в древните легенди, да откликне на жена, чийто характер говори за храброст, колкото рядка, толкова и опасна у жените. В стари времена един трубадур би могъл да създаде много интересна легенда, чийто герой да е Забулената дама.
Но каквито и да бяха причините да я желае толкова силно, той бе съвсем наясно, че за да я получи, трябва да се престори на участник в налудничавия й план. Най-малкото това щеше да е интересна задача.
В края на краищата той вече знаеше кой е собственик на ръкописа „Дамата в кулата“, който тя така усилено търсеше. Номерът бе да не й даде да разбере кой е собственикът, докато успее да я примами в леглото си.
Гейбриъл се спря до една библиотека, в която бяха наредени най-интересните екземпляри от колекцията му. Той отвори стъклените вратички, пресегна се и извади едно томче, подвързано с много дебела кожена подвързия.
Занесе изненадващо тежката книга до писалището си. Постави я върху него изключително внимателно и отключи мъничката ключалка, която придържаше дебелите корици около позлатените пергаментови страници. Отвори книгата и я разгърна на последната страница.
За миг той остана загледан замислено в заключителните думи, които бяха на старофренски:
Тук свършва историята за Дамата в кулата. Аз, Уилям от Анжу, написах само истината. Проклет да е онзи, който открадне тази книга. Нека се удави под вълните. Нека бъде погълнат от пламъци. Нека прекара една безкрайна нощ в ада.
Гейбриъл затвори Дамата в кулата много внимателно и я остави на място в библиотеката. Играта, която възнамеряваше да играе със своята Забулена дама, не бе съвсем лишена от рискове. Той се зачуди как въобще е могла да помисли, че е наистина влюбена в Нийл Бакстър.
Сигурно все още много държи на това копеле, помисли си Гейбриъл намръщено. Това не беше добре. Бакстър въобще не е заслужавал такава одухотворена жена.
Но на Бакстър винаги много му бе вървяло с жените. Имаше отличен подход към тях, както Гейбриъл добре знаеше от собствения си горчив опит.
Той реши, че първата му цел ще е да накара Забулената дама да забрави бившия си любовник. Гейбриъл очакваше с нетърпение да се заеме с това предизвикателство.
Излезе от малката стаичка на върха на кулата и слезе по спираловидното стълбище. Токовете на ботушите му кънтяха по старинните каменни плочи.
Празните стаи на третия етаж бяха доста студени. Почти невъзможно бе да отоплява както трябва замъка „Дяволска мъгла“. Когато е бил строен, удобството на обитателите не е било сред най-важните съображения. Безспорно къщата на Гейбриъл бе направо чудовищна. А ако иска да я преустрои, ще са му нужни години.
Той се утешаваше с мисълта, че поне има предостатъчно място за книгите си. Имаше място да съхранява и библиотеката на баща си, която Гейбриъл все още се опитваше да възстанови. А и замъкът определено бе много подходящ за нарастващата колекция от средновековни рицарски брони.
Въпреки това, дявол знае защо, се бе поддал на приумицата да купи тази порутена купчина камъни тук, на крайбрежието на Съсекс. Мястото беше наистина огромно и нямаше с кого да го сподели, освен с прислугата си.
Не че самотата бе нещо ново за Гейбриъл. Той бе прекарал по-голямата част от живота си сам. Баща му беше блестящ учен, който след смъртта на майката на Гейбриъл се бе посветил изцяло на съкровищата в библиотеката си. По свой си начин беше наистина мил, но несъмнено предпочиташе книгите си пред задачата да възпита един син, останал без майка.