Оставен да разчита на собствената си воля и на грижите на прислугата, Гейбриъл отрано се бе научил да си създава свой собствен свят. Живееше в него от пет годишен и го бе населил с всякакви герои от легендите за крал Артур. Когато бе погълнал всички възможни истории за старовремските рицари, той бе започнал сам да си измисля такива.
Не бе запазил нито едно от детските си произведения. Те бяха си заминали заедно с повечето от притежанията му на този свят, когато напусна Англия. Но преди две години, когато реши съвсем не на шега да се опита да напише истински роман, той си припомни тези детски опити.
Рицарите на Кръглата маса изглеждаха добра компания за един млад мъж. Но за нещастие те не бяха успели да го научат на суровите, реалистични уроци на живота. Тях трябваше да учи съвсем сам.
Гейбриъл бе купил замъка Дяволска мъгла скоро след като се завърна в Англия. Имаше нещо в тези величествени кули, бойници и каменни стени, което неудържимо го привличаше. Когато поглеждаше през тесните прозорчета, пред очите му сякаш изникваха рицари в блестящи доспехи, възседнали огромни коне, които тъкмо влизат през масивните порти.
Дяволска мъгла не беше архитектурна приумица на някой богаташ, както много други имения. Построен през тринадесети век, някога той представлявал действаща крепост, чиито владетели явно доста са си падали по тайните проходи и вратите със скрити механизми. След като се нанесе, Гейбриъл прекара седмици наред в изучаване на катакомбите под замъка. И до голяма степен точно те го бяха вдъхновили за най-новия му роман.
Гейбриъл слезе през още едно вито каменно стълбище и пристъпи в голямата зала. Ролинс, икономът, изникна от една странична врата.
— Милорд, пощата пристигна.
Подносът, който Ролинс държеше с тържествена сериозност, съдържаше само едно писмо. „Дяволска мъгла“ не получаваше особено изобилна поща. Повечето от писмата напоследък бяха от Забулената дама.
Гейбриъл се спря под един майсторски изработен боен щит от тринадесети век, който висеше заедно с още няколко подобни от тавана на залата.
— Благодаря, Ролинс. Ще го прочета, докато се разхождам.
— Добре, сър.
Ролинс се отдалечи между два реда внушителни и идеално излъскани рицарски доспехи. В дъното на залата той разтвори огромните врати.
Девизът, вдълбан в камъка над вратите, не се намираше там, когато Гейбриъл бе купил замъка. Той нареди да го гравират скоро след като се пренесе в Дяволска мъгла. Гейбриъл бе особено доволен от него. Беше кратък и казваше много.
AUDEO. На латински това означаваше „дръзвам“.
Това не бе традиционният девиз на графовете Уайлд. Гейбриъл го бе измислил за себе си и за наследниците си. Сега, когато титлата бе дошла в неговото разклонение на рода, той смяташе съвсем сериозно да си я запази и да я продължи със собствени наследници.
Сега му хрумна, че каквото и да си мисли за Забулената дама, тя поне напълно пасва на девиза на Уайлд.
Докато излизаше през вратата, Гейбриъл огледа писмото. Обзе го радостно вълнение. Беше от адвоката му в Лондон. С малко късмет може би ще съдържа информацията, която очакваше.
Светът на адвокатите беше малък и в него парите имаха решаващата дума, точно както и във всеки друг свят. Гейбриъл беше сигурен, че неговият човек ще познава Пийк, адвокатът, който се занимава с делата на Забулената дама. Не бе възможно в Лондон да има чак толкова много жени, които колекционират средновековни ръкописи.
Докато слизаше по каменните стъпала навън под мразовитото априлско слънце, той отвори писмото. Името, което изскочи от внимателно изписаната страница, го накара да се закове на място. Той гледаше написаните думи и гневът му нарастваше с всяка секунда.
Лейди Фийби Лейтън, най-малката дъщеря на граф Кларингтън.
— Гръм и мълния! — Гейбриъл не можеше да повярва на очите си. Гневът бушуваше във вените му. Неговата мистериозна, приказна, вълнуваща Забулена дама не бе друга, а другата хлапачка на Кларингтън.
Гейбриъл ожесточено смачка писмото в юмрука си.
Най-малката дъщеря. Не онази, която го бе молила да я спаси от нагласен брак преди осем години. Не онази, заради която едва не бе убит в дуел с брат й. Другата. Онази, която Гейбриъл никога не бе виждал, защото тогава тя все бе много малка, все още ученичка.
Тя сигурно е била на не повече от шестнадесет години, когато Кларингтън съсипа финансово Гейбриъл и го принуди да напусне Англия. Тя е била просто едно момиченце, когато Гейбриъл бе принуден да продаде цялата библиотека на баща си, единственото му наследство за да оцелее.