Резултатът на всичко това беше, че към Фийби всички, освен майка й, се отнасяха твърде наставнически. Всички прекалено много се суетяха относно нейната импулсивна природа. Това отношение се бе засилило след онзи нещастен случай с каретата, при който кракът й пострада жестоко.
Злополуката се бе случила заради безразсъдния опит на Фийби да спаси едно кученце изпод колелата на каретата.
Докторите мрачно бяха съобщили на Кларингтън, че най-малкото му дете никога повече няма да може да ходи. Семейството бе съсипано от скръб. Всички страдаха. Всички се тревожеха. Всички се бяха опитали да принудят осемгодишната Фийби да си стои само в леглото.
Но Фийби, тъй като си бе Фийби, се противопостави на усилията им да я превърнат в инвалид. Тя направи докторите за смях, като тайничко се научи отново да ходи. И до сега тя помнеше болката от онези първи несигурни стъпки. Единствено твърдата й решимост да не остане прикована към леглото до края на живота си бе направила тези усилия възможни. Но близките й, за лош късмет, така и не се възстановиха от шока. За тях това бе просто една от редицата злополуки, макар и най-запомнящата се, които неоспоримо доказваха необходимостта Фийби да бъде предпазвана от своите безразсъдни хрумвания.
— Не искам Килбърн да ми прави предложение — каза Фийби. Тя подпря обутите си в пантофи крака на една табуретка и разсеяно разтри левия си крак, който малко я наболяваше от ездата тази сутрин.
— Глупости. Разбира се, че искаш да ти направи предложение — Мередит отново бодна с иглата. Тя беше две години по-голяма от Фийби и по характер и външен вид двете се различаваха като деня и нощта. Русокоса, синеока и нежна като порцеланова фигурка, Мередит някога бе свенливо, кротко създание, което трепереше от ужас при мисълта за интимната прегръдка, която ще трябва някога да понесе в брачното ложе.
Преди години, тъкмо когато й предстоеше да бъде представена в обществото, Мередит бе доверила на сестра си съвсем сериозно, че й се иска да влезе в манастир, за да избегне необходимостта да има съпруг, Фийби се бе съгласила, че да станеш монахиня в някой свети орден би било много интересно, стига човек да може да живее в някое старинно, обитавано от духове абатство. Мисълта, че може да срещне някой и друг истински призрак, беше доста примамлива.
Но стана много добре, че Мередит не се отдаде на набожността си, реши Фийби. Бракът й се бе отразил много добре. Днес Мередит беше жизнерадостна, доволна от живота жена, която се наслаждаваше на безмерната любов на съпруга си, маркиз Траубридж, както и на своята към трите си здрави деца.
— Говоря сериозно, Мередит. Не искам да се омъжа за Килбърн.
Мередит вдигна поглед, а кристално ясните й сини очи се бяха разширили от изненада.
— Мили боже! Какви ги говориш? Той е четвърти лорд по права линия. А богатството на Килбърн е почти толкова голямо, колкото и на Траубридж. И със сигурност е колкото на татко. Мама толкова се радва на тази възможност.
— Знам — Фийби отпи от чая си и се загледа мрачно към великолепния гоблен на стената. — За нея ще е страхотен удар, ако Килбърн ми направи предложение. Ще разполага с още един богат зет, който да играе ролята на неин личен банкер в случаите, когато не й провърви на карти.
— Е, и двете знаем, че едва ли може да помоли татко да покрива дълговете й. Той никога не би одобрил страстта й към картите. А ние двете не можем вече да й се притичваме на помощ. Нашите издръжки не са достатъчно големи, за да платим дори една-две от загубите й — Мередит въздъхна. — Така ми се иска да не е толкова запалена по картите!
— Тя обикновено печели.
— Да, но не винаги.
— Дори и най-умелите комарджии понякога имат лош късмет — Фийби бе склонна много повече да съчувства на хобито на майка й, отколкото Мередит. От собствения си опит в света на редките книги Фийби знаеше какво е да си прокълнат с някакво скъпо хоби.
Мередит прехапа устни.
— Страхувам се, че Траубридж бе доста раздразнен последния път, когато го помолих да й направи услуга.
Фийби се усмихна тъжно.
— Ето на какво се дължи горещото желание на мама да ме омъжи за Килбърн. Горкичкият човек! Няма представа какво се опитва да си навлече. Може би трябва да му кажа за слабостта на мама, преди да е направил предложение.
— Да не си посмяла!
Фийби въздъхна.
— Надявах се мама и татко вече да са се отказали от мисълта да ме омъжат. И годинките ми доста напреднаха.