— Глупости. Двадесет и четири години не са чак толкова много.
— Бъди честна, Мередит. Вече съм в опасна близост с двадесет и петте и двете сме съвсем наясно, че ако на моята възраст все още привличам някое и друго предложение, то се дължи изцяло на размера на наследството ми.
— О, не може да обвиняваш Килбърн, че се интересува от теб само заради наследството ти. Той притежава имения навсякъде от Хампшир до Корнуол и няма нужда да се жени по сметка.
— А-ха. Тогава защо се интересува от мен, след като би могъл да си избере която и да е от новата реколта красавици, изложени този сезон? — попита Фийби.
В съзнанието й изникна образът на Килбърн и тя се опита да открие защо не й допада.
Килбърн беше висок и изискан, със сиви очи и светлокестенява коса. Трябваше да признае, че е красив по някакъв изпълнен с достойнство, сдържан начин. Като се има предвид статута му в обществото, той бе завоевание, на което всяка амбициозна майка би се радвала. И бе ужасно скучен.
— Може би се е увлякъл по теб, Фийби.
— Не виждам как е възможно. Тъй като гледам, нямаме много общо.
— Разбира се, че имате — Мередит избра нов конец и започна да бродира едно листенце към цветето. — И двамата произхождате от добри семейства, и двамата се движите из най-изисканите среди, и двамата имате значително богатство. И още нещо, той ти подхожда по възраст.
Фийби вдигна вежда.
— Той е на четиридесет и една.
— Както казах, подходяща възраст. Нуждаеш се от някой по-възрастен и уравновесен човек, Фийби. Някой, който може да ти осигури зряло напътстване. Много добре знаеш колко често всички ние сме направо отчаяни от импулсивната ти природа. Някой ден ще си навлечеш повече неприятности, отколкото можеш да преодолееш.
— Досега успявах да оцелея.
Мередит отправи благодарствен поглед към небето.
— Само с много късмет и с милостта на всевишния.
— Не е чак толкова зле, Мередит. Във всеки случай вярвам, че и неомъжена си живея много добре. Само си помисли, след няколко години и самата аз ще съм на четиридесет и една. Ако оцелея достатъчно дълго, и аз ще съм толкова стара, колкото Килбърн е сега, и няма да се нуждая от напътствията му.
Мередит реши да не обръща внимание на опитите на Фийби да се шегува.
— Бракът ще е полезен за теб, Фийби. Скоро наистина трябва да се задомиш. Кълна се, не разбирам как може да си доволна от живота си. Непрекъснато да се мотаеш насам-натам и да преследваш ония глупави стари книги.
— Кажи ми честно, Мередит, Килбърн не ти ли се струва малко студен? Когато говоря с него и случайно го погледна право в очите, имам чувството, че зад тях няма нищо. Никакво топло чувство, ако разбираш какво имам предвид. Не вярвам, че той въобще изпитва някакви топли чувства към мен.
— Ама че странни неща говориш — Мередит леко се намръщи. — Не ми се вижда студен. Просто е много изискан господин. Показва много благоприлично държание. Проблемът ти е в това, че четеш непрекъснато книгите, които колекционираш.
Фийби се усмихна мрачно.
— Така ли мислиш?
— Да, точно така. Всичките тези глупости за кавалерство и странстващи рицари, които непрекъснато се скитат да търсят приключения и да убиват дракони, за да спечелят сърцата на дамите си! Това въобще не ти се отразява добре.
— Може би си права. Но е забавно.
— Въобще не е забавно — заяви Мередит. — Влечението ти към старите легенди не само е развихрило прекалено много въображението ти, но и е създало у теб нереалистични възгледи за брака.
— Не мисля, че е нереалистично да искаш брак, основан на истинска любов — тихо рече Фийби.
— Е, аз пък ти казвам, че е. Любовта идва след брака. Само погледни нас двамата с Траубридж.
— Да, знам — съгласи се Фийби. — Но аз не искам да поемам такъв риск. Искам да съм сигурна, че някой ще се ожени за мен, защото ме обича, и че мога да отвърна на любовта му, преди да се съглася на нещо толкова нерушимо като брака.
Мередит я погледна ядосано.
— Не искаш да рискуваш? Ужасно смешно е да чуе човек подобно нещо от твоята уста. Не познавам жена, която да поема повече рискове от теб.
— Но един рискован брак е нещо прекалено — отвърна Фийби.
— Брак с Килбърн не е рискован.
— Мередит?
— Да? — Мередит отново забучи иглата с впечатляваща прецизност.
— Понякога сещаш ли се за онази нощ, когато избяга с Гейбриъл Банър?
Мередит се сепна.
— О, боже! Убодох си пръста. Би ли ми подала кърпичка? Бързо. Не искам да изцапам с кръв рокличката.
Фийби остави чашата си и скочи на крака. Подаде на сестра си една ленена кърпичка и попита загрижено: