— Глупости. Не искат да се унижат, като ги видят с тромава партньорка — Фийби се усмихна на някакъв спомен. — Но Нийл пет пари не даваше как изглежда на дансинга. Той танцува валс с мен, Мередит. Той наистина танцува валс с мен. И въобще не му пречеше, че съм тромава. Отнасяше се с мен като истински Ланселот.
Единственият начин да намери покой, Фийби добре знаеше това, бе да открие убиеца на Нийл. Поне това му дължеше. Тогава, може би, ще успее да обърне гръб на миналото.
— Фийби, независимо какво чувстваш към Килбърн, умолявам те да облечеш нещо не толкова ярко тази вечер. Няма смисъл да го отблъскваш с твоите вечно неподходящи рокли.
— Смятах да сложа новата си копринена рокля в бледозелено и оранжево — замислено рече Фийби.
— Точно от това се опасявах — измърмори Мередит.
— Случайно чели ли сте Мисията, милорд? — Фийби погледна Килбърн, който я водеше бавничко от масите със студени закуски обратно към балната зала. От скука тя току-що бе погълнала три пирожки с раци и малко сладолед.
— Божичко, не — Килбърн я удостои с най-снизходителната си усмивка. Както обикновено, изглеждаше много изискан във вечерния си костюм с безупречна кройка. — Подобни приказки не са по вкуса ми, лейди Фийби. Не мислите ли, че вече сте малко старичка за подобни детски приказки?
— Да, от минута на минута ставам все по-стара.
— Моля?
Фийби бързо се усмихна.
— О, нищо. Знаете ли, всички са чели тази книга. Дори Байрон и принц регентът.
И то най-вече защото тя бе накарала Лейси да им изпрати по един екземпляр, доволно си помисли Фийби. Знаеше, че рискува с това, но бе извадила късмет. И Байрон, и регентът бяха прочели Мисията и бяха казали на приятелите си, че им е харесала. Когато това се разчу, книгата моментално бе катапултирана към висините на успеха.
Килбърн сигурно бе от шепата хора в Лондон, които не са чели книгата на Гейбриъл.
Колкото пъти си представеше брака с надутия Килбърн, толкова пъти тя виждаше пред себе си живот, изпълнен до края с неприятни и вбесяващи разговори, точно като този в момента. Брак между нея и Килбърн никога не би потръгнал. Тя можеше само да се надява той да не й направи предложение и така да я принуди да му откаже. Щеше да се получи истински домашен скандал, като буря в чайник. Цялото й семейство щеше да е ужасено.
— Трябва да призная, че съм изненадан от популярността на тази глупава книга — Килбърн огледа препълнената бална зала. — Човек би очаквал, че обществото се занимава с далеч по-поучителни неща през свободното си време от това да чете подобни глупости.
— Но никой не може да отрече високата нравственост на Мисията. Това е история за приключения, вдъхновена от средновековните идеали на рицарството. Става въпрос за благородство и чест, и храброст. И трябва да ви кажа, че любовта е разгледана по безкрайно вълнуващ начин.
— Аз пък мисля, че предците ни са били също толкова практични по отношение на любовта, колкото сме ние днес — рече Килбърн. — Парите, доброто семейство и собствеността са важните фактори в един брачен съюз. Винаги е било така. А що се отнася до честта и благородството, е, смятам, че тези представи са били много по-недоразвити в средновековието, отколкото в наши дни.
— Може и да сте прав. Но ми се струва, че най-важното нещо е идеята за рицарството. Може би то никога не е съществувало в съвършен вид, но това не значи, че идеята за него не бива да бъде насърчавана.
— Всичко това са куп глупости, подходящи само за главите на млади жени и деца. А сега, лейди Фийби, може би ще позволите да сменим темата. Чудех се дали не бихте се съгласили да поговорим навън, в градината — пръстите на Килбърн се стегнаха под ръката й. — Има нещо, което отдавна искам да обсъдя с вас.
Фийби потисна една отегчена въздишка. Последното нещо, което искаше, бе разговор насаме с Килбърн в градината.
— Някой друг път, ако нямате нищо против, милорд. Струва ми се, че виждам брат си. Има нещо, което трябва да му съобщя. Моля да ме извините.
Килбърн стисна зъби.
— Много добре. Ще ви заведа до брат ви.
— Благодаря.
Като единствен син на граф Кларингтън, Алтъни притежаваше титлата виконт Оуксли и щеше да наследи графската титла. Той бе на тридесет и две години, с яко, атлетично телосложение. Освен таланта в областта на математиката и финансите, той бе наследил от баща си светлата коса и волевите черти на лицето.
Антъни също така бе наследил хладната аристократична самоувереност, която произхождаше от знанието, че зад гърба му стоят няколко поколения богатство, добро възпитание, власт и могъщество.