Фийби много обичаше брат си, но не можеше да отрече, че и той понякога е също толкова авторитарен и непоклатим в мненията си, колкото и самият граф Кларингтън. Тя приемаше поведението и на двамата снизходително и търпеливо в повечето случаи, но понякога се случваше тяхното наставническо отношение към нея да й се стори прекалено.
— О, ето те и теб, Фийби. Чудех се къде си се дянала. Добър вече, Килбърн — Антъни кимна учтиво на по-възрастния мъж.
— Добър вечер, Оуксли — Килбърн отвърна със също толкова учтиво кимване. — Сестра ви казва, че имала нещо да ви каже.
— Какво има, Фийби? — Антъни се пресегна за чаша шампанско в момента, когато един лакей в ливрея минаваше покрай него с поднос.
Фийби трябваше да измисли бързо някаква забележка, която да звучи правдоподобно.
— Исках да знам дали смяташ да ходиш на бала с маски у семейство Брантли в четвъртък. Мама и татко няма да ходят, нито пък Мередит.
— А на теб ти трябва компания? — Антъни се подсмихна, готов да й угоди. — Знам колко много обичаш балове с маски. Добре тогава. Ще се отбия да те взема в девет часа. Но няма да мога да остана дълго. Имам други планове за вечерта. Все пак ти не се безпокой, ще се уговоря със семейство Мортънстоун да те върнат с тяхната карета. Вие ще присъствате ли, Килбърн?
— Не бях го планирал — призна Килбърн. — Не обичам маскарадите. Мен ако питате, това размотаване насам-натам в маски и костюми въобще не ми допада.
Никой не те пита, с отвращение помисли Фийби.
— Но ако лейди Фийби смята да отиде — великодушно продължи Килбърн, — съм готов да направя едно изключение.
— Няма нужда да си губите времето заради мен, милорд — побърза да каже Фийби.
— За мен ще е удоволствие — Килбърн лекичко се поклони. — В края на краищата ние, джентълмените, трябва да угаждаме на приумиците на нашите дами. Нали така, Оуксли?
— Зависи какви са приумиците — рече Антъни и понечи да се усмихне на Фийби, но точно тогава погледът му попадна на стълбището, което се спускаше от галерията към балната зала. Усмивката му моментално се изпари.
— Проклет да съм — сините му очи станаха студени като лед. — Значи слухът бил верен. Уайлд е в града.
Фийби окаменя. Погледът й литна към застланите с червени пътеки стълби. Гейбриъл бе тук.
Тя едва си поемаше дъх. Със сигурност няма да я познае. Не бе възможно да е успял да я види ясно на лунната светлина онази нощ в Съсекс. А и нямаше как да открие името й.
И все пак той беше тук. Точно тук, на същия бал, на който присъстваше и тя. Трябва да е съвпадение. В същото време, дълбоко в себе си тя знаеше, че това не може да е съвпадение.
Тя гледаше с вълнение как той слиза по стълбите и се смесва с тълпата. В него имаше някаква опасна арогантност. Стомахът й се бе свил на топка от притеснение. Може би не трябваше да яде толкова много пирожки с раци, помисли си тя.
Гейбриъл бе облечен от глава до пети в черно, с изключение на бялата му връзка и набраната бяла риза, които подсилваха контраста. Наситеното черно му отиваше. То подчертаваше свирепите му орлови черти и хищническата грациозност на движенията му. Абаносовата му коса блестеше под светлината на огромните полилеи.
В този момент Гейбриъл погледна през препълнената с елегантно облечени хора зала и улови погледа й.
Той знаеше коя е.
Дъхът на Фийби секна. Единствената причина, поради която Гейбриъл може да е дошъл тук тази вечер бе, че е решил да приеме задачата й.
Тя бе открила своя странстващ рицар.
Но със сигурност имаше няколко проблема. Съдейки по скорошното й премеждие с него, тя бе принудена да заключи, че доспехите на Гейбриъл се нуждаят от сериозно излъскване, да не говорим пък за маниерите и обноските му.
Но при огромното облекчение, което изпита, щом го видя, Фийби бе готова да пренебрегне подобни незначителни подробности. Странстващите рицари са изключителна рядкост в наши дни. Тя трябваше да работи с онова, с което разполага.
6
— Я го вижте — изръмжа Антъни. — Човек би казал, че е наследил титлата си по рождение, а не по някаква нелепа случайност.
— Определено изглежда много самоуверен с новото си положение — съгласи се Килбърн. Той очевидно почти не се интересуваше от новодошлия. — Какво знаете за него?
— Не много — кратко отвърна Антъни. Той хвърли един предупредителен поглед към Фийби. — Просто съм изненадан да го видя тук, това е всичко. Не мислех, че ще си позволи да се появи в обществото.
— Той наскоро получи знатна титла — отбеляза Килбърн, като сви рамене. — Това го прави желан и ценен за някои домакини.