— Може би е по-добре да се задоволим с един тих разговор, милорд — предложи Фийби, тъй като донякъде се чувстваше виновна, че го е принудила да приеме танц с нея.
— И до тихия разговор ще стигнем — обеща Гейбриъл. — Но първо възнамерявам да изтанцувам този валс.
— Но, милорд…
Той я погледна с разбиране.
— Не се бойте, Фийби. Можете да разчитате, че ще ви хвана, ако изгубите равновесие.
Изпълниха я невероятно облекчение и радост, когато разбра, че на Гейбриъл въобще не му пука как изглежда на дансинга.
Гейбриъл я понесе в шеметна дъга. Ако не я държеше толкова здраво, още на първата стъпка тя щеше да падне. Но така пантофките й едва докосваха пода. Копринените дипли на оранжево-зелената й рокля се развяваха около нея.
Ослепителните светлини на полилеите се завъртяха над главата й, докато тя се носеше в прегръдките на Гейбриъл. Около себе си Фийби виждаше само замъглена разноцветна ивица. Смътно осъзнаваше, че това всъщност са пастелните рокли на другите дами, които се преливаха като дъга около нея.
Сърцето й пееше от удоволствие. Не помнеше някога през живота си да се е чувствала така.
Дори и Нийл никога не бе танцувал така с нея. Нейният благороден Ланселот винаги се бе старал да подбира бавно, умерено темпо, за да се чувства тя в безопасност. А нямаше нищо безопасно в начина, по който танцуваше Гейбриъл. Въпреки това той сякаш много добре усещаше кога тя ще загуби равновесие. Когато левият й крак поддадеше, той я хващаше по-здраво и я понасяше в следващото завъртане, Фийби имаше чувството, че лети.
Когато музиката се засили в последно кресчендо, тя бе останала без дъх. Единственото сигурно нещо, за което да се държи в този въртящ се, хаотичен свят, бе Гейбриъл. Вместо просто да подпира пръстите си на раменете му, тя се бе вкопчила в него. А здравата му прегръдка я караше да се чувства в безопасност дори и в най-зашеметяващите завъртания.
Смътно разбра, че музиката е спряла, но сетивата й все още се въртяха лудо и неуправляемо. Тя се държеше здраво за Гейбриъл, докато той я извеждаше от дансинга.
— Милорд, това бе наистина прекрасно — успя да промълви тя.
— Това е само началото — тихо отвърна той.
Миг по-късно тя почувства хладния нощен въздух на лицето си. Разбра, че той я е довел близо до редицата френски прозорци по края на балната зала.
Без да каже дума, той я хвана за ръка и я изведе навън.
— Сега ще проведем тихия си разговор, лейди Фийби — той я притегли в по-дълбоките сенки на градината.
Фийби все още едва си поемаше дъх, но знаеше, че това вече не се дължи на вълнението от танца. Почти не можеше да повярва, че Гейбриъл я е открил.
— Трябва да ви призная, че съм във възторг от детективските ви умения, милорд — Фийби го погледна. — Как разбрахте коя съм? Кълна се, че не ви бях подсказала с нищо.
Той се спря в плътната сянка на един жив плет и се обърна с лице към нея.
— Открих ви с помощта на същата техника, която сте използвали, за да разберете, че аз съм авторът на Мисията. Свързах се с адвоката си.
Тя почувства, че се изчервява. Какъв лош късмет, че бе принудена да го излъже за това, мислеше тя. Но наистина нямаше избор. Просто не можеше по никакъв начин да му каже истината.
— Колко хитро от ваша страна!
— Беше необходимо — отвърна той. — Между нас има неприключена работа. Онази нощ, ако си спомняте, вие много бързахте да ме напуснете.
Фийби гледаше съсредоточено диплите на връзката му.
— Надявам се да ми простите, милорд. Тогава бях малко разстроена. Приключението не потръгна, както бях планирала.
— Това ми го показахте съвсем ясно. Очевидно нито приключението, нито моя милост оправдахме очакванията ви.
— Ами, да си кажа честно, така беше.
— Може би сте имали прекалено високи изисквания.
— Може би — толкова й се искаше да може да види очите и изражението на лицето му. Гласът му не й подсказваше с нищо в какво настроение е той, но тя усещаше неговото мрачно напрежение. Сякаш се приготвяше за битка. — А може би не. Може ли да попитам защо сте си направили труда да ме откриете?
— Бих предположил, че сама ще отгатнете отговора. Трябва да ви върна нещо.
Фийби ахна от изненада.
— Открили сте Рицаря и магьосника?
— Казах ви, че ще ви го върна.
— Да, знам, но въобще не вярвах, че ще успеете да го сторите.
— Огромната ви вяра в рицарските ми умения е наистина вдъхновяваща.
Тя не обърна внимание на саркастичната забележка.
— Милорд, толкова съм развълнувана. Как открихте разбойника? Как го принудихте да ви върне ръкописа? — Фийби примигна, когато й хрумна нещо друго. — Нали не се е наложило да го застреляте?