И преди, на няколко пъти, Фийби бе целувана от някой по-настойчив ухажор. Прегръдките, които често бяха откраднати мигове в градините извън препълнените бални зали, точно както сега, най-общо казано бяха припрени и съвсем безинтересни. Изпълваха я не с друго, а с желание да се върне отново в балната зала. Нийл Бакстър също я бе целувал един-два пъти, но никога по този начин. Целувките на Нийл бяха благопристойни и учтиви и Фийби никога не бе желала нещо повече от онова, което той й предлагаше.
Но с Гейбриъл тя разбра, че изпитва не друго, а страст. Истинска страст, за която се разказва в легендите, каза си тя възторжено. Това е, което винаги е чувствала, че я очаква някъде в бъдещето, с подходящия мъж.
Това бе крайно опасно.
Грубата длан на Гейбриъл леко се плъзна по голото й рамо. Пръстът му се мушна под тъничкия ръкав на роклята й и започна да го издърпва надолу по ръката й.
Фийби успя да изплува от унеса на тази прегръдка. Но все още бе замаяна. Навлажни устни с връхчето на езика си, като се опитваше да си възвърне гласа.
— Милорд, наистина не мисля…
Ненадейно в мрака зад гърба на Гейбриъл нещо се раздвижи. Фийби изстина от ужас, когато чу как гласът на Антъни разцепи тъмнината.
— Разкарай мръсните си ръце от сестра ми, Уайлд! — извика Антъни. — Как смееш да я докосваш?
Усмивката на Гейбриъл изглеждаше леденостудена, когато той бавно се извърна, за да застане лице в лице с Антъни.
— Струва ми се, че и преди сме разигравали тази сцена, Оуксли.
— И тя ще завърши по същия начин, както и преди — Антъни се спря на няколко крачки от него. Ръцете му бяха свити в юмруци от гняв.
— Не мисля — отвърна Гейбриъл някак прекалено тихо. — Този път нещата са малко по-различни.
Фийби беше ужасена.
— Спрете, и двамата. Антъни, Гейбриъл и аз сме приятели. Няма да ти позволя да го обиждаш.
— Не бъди глупачка, Фийби — Антъни дори не я погледна. — Той е намислил да те използва. Можеш да си сигурна в това. Достатъчно добре го познавам, за да съм сигурен, че търси или пари, или отмъщение. А най-вероятно и двете.
Някъде от сенките се чу загриженият глас на Мередит.
— Антъни? Откри ли ги?
Миг по късно тя се появи иззад една редица чимширени фигури на животни. Когато зърна Гейбриъл, тя се закова на място, а изражението на прелестното й лице издаваше колко е ужасена.
— Божичко! Значи е вярно. Вие сте се върнали!
Гейбриъл я погледна.
— Нима смятахте, че няма да се върна все някога?
— Молех се да не го сторите — едва прошепна Мередит.
Фийби все повече се ядосваше.
— Всичко това е едно ужасно недоразумение. Антъни, Мередит, настоявам да се държите учтиво с Гейбриъл.
Мередит я погледна.
— Антъни е прав, Фийби. Уайлд е тук само по една причина. Жадува за мъст.
— Не вярвам в това — обяви Фийби. В знак на протест тя пристъпи по-близо до Гейбриъл. Вдигна поглед към него и страшно се намръщи. — Няма да обсъждате какво се е случило преди осем години, нали?
— Никой от вас няма нужда да се тревожи излишно — рече Гейбриъл. Изглеждаше развеселен. — Нямам намерение да обсъждам една минала история — очите му проблеснаха, когато погледна Мередит в лицето. — Особено пък подобна глупава стара история.
Мередит ахна.
Антъни пристъпи заплашително напред.
— Опитвате се да обидите сестра ми, така ли, сър?
— Съвсем не — Гейбриъл се усмихна дръзко. — Просто коментирах внушителната добродетелност на лейди Траубридж. А по този въпрос мога с основание да говоря като познавач.
Фийби гледаше намръщено сестра си и брат си. Антъни изглеждаше направо бесен. Мередит просто си стоеше там, една ефирна, трагична фигура, сложила ръка на гърлото си.
На Фийби всичко това й се стори наистина прекалено. Тя пристъпи пред Гейбриъл, като така застана между него и другите двама.
— Тази глупост няма да продължава. Чухте ли? Няма да търпя подобно нещо! Миналото си е минало.
— Стой настрана от тази история, Фийби — Антъни я гледаше заплашително. — Вече причини достатъчно неприятности.
Фийби вдигна брадичката си.
— Гейбриъл даде дума, че няма да клюкарства за случилото се преди осем години и това е напълно достатъчно. Отсега нататък вие ще се отнасяте към него като към всеки почтен член на обществото.
— Как ли пък не — изръмжа Антъни.
— Господи, това е истинска катастрофа — прошепна Мередит.
Гейбриъл се усмихна.
— Не се тревожете, лейди Фийби — той сложи ръкавиците си. — Няма нужда вие да ме защитавате от семейството си. Уверявам ви, че този път и сам мога да се погрижа за себе си.