С учтиво кимване, насочено само към нея, той се извърна и се отдалечи в мрака.
7
Топаз.
Гейбриъл се усмихна със странно задоволство, когато разтвори вестника. Най-сетне бе открил отговора на онзи въпрос, който го тормозеше от няколко дни. Очите на Фийби притежаваха топлия, златист цвят на изящен топаз.
Тя му напомняше за блестящите риби в лагуните на южните морета. Фийби бе същество с ярки цветове и искрящи оттенъци. Снощи светлината на полилеите, заблестяла в тъмните й коси, бе накарала скрития в тях червен огън да запламти. Ярката й рокля му напомняше за островните изгреви. А когато я бе взел в обятията си на дансинга, той съвсем осезаемо бе доловил чувствената възбуда, пламнала в него.
Сега я желаеше повече от всякога, фактът, че е дъщеря на Кларингтън, ни най-малко не можеше да промени това. Но желанието му въобще не променяше положението, уверяваше се сам той. Би могъл да получи и жената, и търсеното отмъщение. Гейбриъл се опита да се съсредоточи върху вестника си. Тази сутрин в клуба му бе тихо. В този час повечето подобни заведения обикновено бяха спокойни. Почти всички техни членове все още спяха в леглата си, изтощени от късното лягане и огромните количества алкохол, които са поели през разгулната нощ. От осем години не бе стъпвал тук, но почти нищо не се бе променило. Точно тази липса на промени беше признакът, че клубът е наистина добър.
Погледът му пробяга по обявите за нови театрални представления, коне и къщи под наем. Поспря се малко върху списъка на гостите, посетили някакво соаре предната вечер, и си отбеляза мислено имената на присъствалите.
Необходимо бе да се ориентира в сложния и често опасен лабиринт на светския живот, и то колкото може по-бързо. Това много приличаше на заучаването на правилния път през коварните води в южните морета. И двете места изобилстваха пирати, акули и скрити подводни рифове.
За едно нещо Фийби беше права: положението й в обществото щеше моментално да отвори важните врати. За да достигне целта си — отмъщението — той трябва да се движи из същите среди, в които се движеха и граф Кларингтън и семейството му.
Щом веднъж влезе зад тези важни врати, разсъждаваше Гейбриъл, титлата и богатството му ще му гарантират буквално неуязвима позиция, от която ще може да проведе атаката си срещу клана Кларингтън.
— Уайлд! Значи синът ми е бил прав.
Върнали сте се. Гейбриъл бавно смъкна вестника си, като се опитваше да се пребори с вълната жестоко задоволство. Кларингтън бе тук. Битката започваше.
Той вдигна поглед с учтиво отегчение, сякаш това бе най-досадната работа на света. Погледът му срещна очите на стария му враг.
— Добър ден, милорд. Колко мило, че се отбихте, за да ме поздравите за завръщането ми в града.
— Да, нагъл както винаги — Кларингтън седна срещу Гейбриъл.
— Не бих искал да ви разочаровам.
Гейбриъл оглеждаше стария си враг с любопитство. Подобно на клуба, и граф Кларингтън почти не се бе променил през последните осем години. Въпреки че беше поне шейсетгодишен и бе понатрупал килограми, предимно около талията, той все още притежаваше онази надута арогантност, която Гейбриъл познаваше така добре.
Кларингтън бе роден и възпитан с титлата си. Беше попил пет поколения родова история и високо обществено положение още от люлката и бе твърдо решен да се подсигури, че и семейството му ще върви в неговите стъпки. Гейбриъл знаеше, че пътеводната цел в живота на Кларингтън е да се грижи никога нищо да не опетни титлата.
Физически Кларингтън бе внушителна фигура. Беше висок почти колкото Гейбриъл. Орловият му нос доминираше сред чертите на лицето му, които изразяваха непоклатима решителност и гордост. Пронизващият му син поглед бе изпълнен с острата проницателност, характерна за цялото семейство. А сега, докато гледаше яростно Гейбриъл, очите му бяха изпълнени и с бездънно неодобрение.
— Струва ми се, че не сте се постарали по някакъв начин да подобрите положението си, докато сте били извън страната — рече Кларингтън.
— О, защо ми е да го подобрявам? Толкова по-лесно е да избягам с някоя богата наследница.
— Значи такава е играта ви — Кларингтън изглеждаше мрачно доволен, че най-лошите му опасения са потвърдени. — И Антъни така каза. Видял е как снощи направо завличате дъщеря ми в градината.
— Не е точно казано, да съм я „завлякъл“ в градината — Гейбриъл се усмихна за кратко. — Тя дойде с доста голяма готовност, доколкото си спомням.
— Вие, сър, подло сте се възползвали от малко импулсивния й характер!